— Струва ми се безсмислено. Освен това нали сте тръгнали заедно оттук? Не е имал време да…
— Да, ама таксито ми се движеше ужасно бавно, а и аз май че спирах по пътя да… Да, мисля, че спрях в една аптека да си купя аспирин. — Тя закима енергично с глава. — Точно така, много добре си спомних!
— И той е знаел, че ще спираш по пътя, защото си му била казала — изрекох аз едно предположение. — Хайде, Мими, стига толкова. Убийството е сериозна работа. Не е хубаво да се опитваш да хвърляш вината върху тоз-онзи само защото са ти погодили номера.
— Номера? — хвърли ми тя гневен поглед. — Този… — И тя започна да нарича Йоргенсен с обичайните обидни, неприлични и всякакви други ругателни думи, като гласът й постепенно взе да се извишава. Накрая крещеше в лицето ми.
Когато млъкна, за да си поеме дъх, побързах да се обадя:
— — Добре ругаеш, но…
— — Той има дори нахалството да ми намекне, че може аз да съм я убила! Не му стигна смелостта да ме попита направо, но все натам клонеше, докато накрая му заявих в очите, че… ами че не съм аз.
— Нещо друго искаше да кажеш. Какво му заяви направо?
Тя тропна с крак.
— Престани да ме тормозиш!
— Добре, върви по дяволите! Не съм аз този, който се е натискал да дойде тук!
И посегнах да си взема шапката и палтото. Тя се втурна след мен, хвана ме за ръката.
— Моля ти се, Ник, много се извинявам. Нали знаеш какъв ужасен характер имам! Понякога направо не знам какво…
Влезе Гилбърт и каза:
— Ще ви изпратя донякъде. Мими му се изрепчи:
— Ти си ни подслушвал!
— Ти така крещеше, че не беше необходимо. Ще ми дадеш ли малко пари?
— Освен това не сме приключили разговора си.
Трябва да бързам, Мими — казах аз, след като хвърлих един поглед към часовника си. — Много е късно.
— Ще се върнеш ли след срещата си?
— Ако не е много късно. Не ме чакай обаче.
— Ще си бъда тук, колкото и да е късно.
Казах, че ще опитам да успея, тя даде на Гилбърт пари и двамата слязохме долу.
XIX
— Подслушвах — призна Гилбърт, щом излязохме от къщата. — Според мен е глупаво да не се подслушва при всяка възможност, щом ти е интересно да изучаваш хората, защото те са винаги по-различни, когато си при тях в стаята. Разбира се, на никой не му е приятно да знае, че го… — Той се усмихна. — Сигурно и на птиците и животните не им е приятно да ги изучават естествениците.
— Много ли чу?
— Достатъчно, за да ми стане ясно, че не съм изтървал най-важното.
— И какво мислиш по въпроса?
Той сви устни, набръчка чело и се произнесе много важно:
— Трудно е да се каже с две думи. Мама я бива понякога да прикрива нещата, но не умее особено добре да ги съчинява. Странно нещо — не знам дали сте забелязали, — но хората, които най-много лъжат, обикновено най не ги бива и най-лесно се хващат на чужди лъжи. Редно е да очакваш от тях да слухтят за лъжи, а излиза, че са готови да повярват на всичко, което им кажеш. Забелязали ли сте?
— Да.
— Ето какво исках да ви кажа: снощи Крие не се прибра вкъщи. Затова именно мама е по-разстроена от друг път, а тази сутрин с пощата пристигна едно писмо за него, което взех и отворих на пара, защото прецених, че може да представлява интерес. — Той извади един плик от джоба си и ми го подаде. — Прочетете го, а после пак ще го залепя и ще го сложа утре при писмата, в случай че се върне, макар да не го вярвам.
Защо не вярваш? — попитах аз, докато поемах писмото.
— Е, ако той наистина е Роузуотър…
— Ти споменал ли си нещо пред него по този въпрос?
— Не съм имал тази възможност. Откак ми казахте кой е, не съм го виждал.
Погледнах писмото. Печатът на плика беше от Бостон, щата Масачузетс, от 27 декември 1932 г. Адресът беше написан с малко детски женски почерк — за мистър Кристиан Йоргенсен, апартаменти „Кортланд“, Ню Йорк.
— Защо реши да го отвориш? — попитах, докато вадех писмото от плика.
— Защото, макар да не вярвам в интуицията, очевидно съществуват някакви миризми, звуци, особености на почерка, които не се поддават на анализ и дори не са на нивото на съзнателното, но все пак понякога ти въздействуват. Не знам как точно да го нарека, но усетих, че писмото може да съдържа нещо важно.
— Често ли имаш това усещане във връзка с чуждите писма?
Той ми хвърли един бърз поглед, сякаш да провери дали не го будалкам, после отговори:
— Не е често, но и друг път съм отварял писма. Нали ви казах, че изучавам хората.
Аз се зачетох в писмото: