Намерих й парчето и й предадох почти дума по дума всичко, което бе казано и което стана у Мими.
— Не ти вярвам. Сигурно си го съчинил. Такива хора не съществуват в живота. Къде са сбъркани? Да не са първите екземпляри от някаква нова порода чудовища?
— Само ти предадох какво се случи. Нищо не обяснявам.
— А как ще го обясниш? В цялото семейство няма един човек — след като сега и Мими се е обърнала срещу Крис, — който да храни поне капка добро чувство към кой да е от останалите, и същевременно всички много си приличат.
— Може би това именно е обяснението — предположих аз.
— Ще ми се да видя тази леля Алис. Ще дадеш ли писмото на полицията?
— Вече се обадих на Гилд — отвърнах аз и й разказах за Нънхайм.
— Какво значи това?
— Първо, ако Йоргенсен е заминал от града, както мисля, а куршумите са от същия пистолет, с който е убита Джулия Улф, както също мисля, значи полицията ще трябва да намери съучастника му, ако държи да го олепи.
— Убедена съм, че ако те биваше като детектив, щеше да ми разясниш много по-добре нещата. — И тя пак се залови с мозайката си. — Ще се върнеш ли при Мими?
— Едва ли. Какво ще кажеш да дадеш малко почивка на мозайката, докато се навечеряме?
Иззвъня телефонът и аз казах да го остави на мен. Беше Доръти Уайнънт. — Ало, Ник?
— Аз съм. Как си, Доръти?
— Гил тъкмо влезе и ме попита за онова нещо, ти знаеш, затова се обаждам да ти кажа, че аз го взех, не само за да му попреча да стане наркоман.
— И какво го направи?
— Накара ме да му го върна и не ми вярва, но честна дума, само затова го взех.
— Аз ти вярвам.
— Нали ще кажеш тогава на Гил? Щом ти ми вярваш, тогава и той ще повярва, защото мисли, че ти знаеш всичко за тези неща.
— Ще му кажа, щом го видя — обещах аз. Настъпи пауза. После тя попитазю:
— Как е Нора?
— Добре ми изглежда. Искаш ли да ти се обади?
— Да, но първо искам да те попитам нещо. Каза ли… мама каза ли ти нещо за мен, като ходя при нея?
— Не си спомням. Защо?
— А Гил?
— Само за морфина.
— Сигурен ли си?
— Напълно. Защо?
— Всъщност нищо особено… щом си сигурен. Нищо не е.
— Добре. Ще повикам Нора. — Върнах се в хола. — Доръти иска да говори с теб. И моля те, не я кани да вечеря с нас.
Когато Нора се върна, в очите й прочетох нещо по-особено.
— Сега пък какво има?
— Нищо. Само „как си, какво си?“.
— Ако лъжеш законния си съпруг, господ ще те накаже.
Вечеряхме в едно японско ресторантче на Петдесет и осма улица, след което се оставих Нора да ме убеди все пак да отидем у Еджови. Холси Едж беше висок, мършав мъж на петдесет и няколко години, с едно такова прищипано жълтеникаво лице и нито косъм на главата. Наричаше сам себе си „вампир по професия и призвание“ — това беше единствената му шега, ако можеше да мине за такава, — с което искаше да каже, че е археолог. Много се гордееше с колекцията си от бойни брадвички. Не беше чак толкова трагичен, ако се примириш, че периодически ще участвуваш в инвентаризация на оръжията, които събираше — каменни брадвички, медни брадвички, бронзови брадвички, брадвички с две остриета, шлифовани брадвички, многоъгълни брадвички, фестонирани брадвички, чукови брадвички, тесловидни брадвички, месопотамски брадвички, хунски брадвички, скандинавски брадвички, при това всичките с доста опърпан вид. Нямахме нищо против брадвичките, а против жена му. Името й беше Леда, а той й викаше Тип. Беше много дребна, а косата, очите и кожата й — макар всичките в различни нюанси — бяха в една и съща кална гама. Рядко сядаше — просто кацаше като птица — и имаше навика да навежда глава на една страна. Нора си имаше теория — че някога Едж е отворил антична гробница, от която тя се е измъкнала, а Марго Инес неизменно я наричаше „гномчето“. Веднъж ми заяви, че литературата, създадена преди двайсетина години, нямало да оцелее във времето, защото не съдържала никаква психиатрия. Живееха в приятна стара триетажна къща на ръба на Гринич Вилидж и поднасяха отличен алкохол.
Когато пристигнахме, заварихме у тях двайсетина души. Тип ни представи на гостите, които не познавахме, след което ме сгаши в един ъгъл.
— Защо не ми каза, че онези хора, дето бяха у вас на Коледа, са замесени в неизяснено убийство? — попита тя, като толкова наклони глава на една страна, че ухото й почти стигна рамото й.
— Не съм сигурен, че са замесени. Освен това, какво е в днешно време някакво си неизяснено убийство?
Тя наклони глава на другата страна.
— И скри от мен също така, че си се заел с делото!