— Той ме накара да го пусна, Ник — обясняваше Нора. — Каза, че трябва да…
— Трябва да говоря с вас — довърши вместо нея човекът с пистолета. — Нищо друго, но трябва да говоря.
Гласът му беше нисък, стържещ.
Вече бях мигал достатъчно, за да се поразсъня. Погледнах към жена си. Тя беше възбудена, но ни най-малко не я беше страх — все едно, че наблюдаваше как конят, на който е заложила, изпреварва останалите с една глава.
— Добре, говорете, но бихте ли скрили този пистолет? — предадох се аз.
Той се усмихна само с долната си устна.
— Знам, че минавате за костелив орех. Не е нужно да ми го казвате. — С тези думи той прибра пищова в джоба на палтото си. — Аз съм Шеп Морели.
— За пръв път чувам това име — рекох аз.
Той направи крачка напред и взе да клати глава от ляво на дясно.
— Не съм очистил Джулия.
— Може и така да е, но не го съобщавате където трябва. Аз нямам нищо общо с това.
— От три месеца не съм я виждал — продължи той. — Бяхме скъсали.
— Кажете го на полицията.
— А и нямам никакви основания да й причиня нещо лошо — тя винаги се е държала прекрасно с мен.
— Чудесно. Но си продавате стоката на погрешен пазар.
— Чуйте — пристъпи той към леглото. — Стъдси Бърк ми каза, че навремето сте били свястно момче. Затова дойдох. Вярно ли е…
— Как е Стъдси? — прекъснах го аз. — Не съм го виждал, откак го опандизиха — беше през 23-та или 24-та.
— Добре е. Иска да ви види. Държи едно заведение на Западна четиридесет и девета улица. Казва се „Пиджирън Клъб“. Кажете ми — какво иска от мен полицията? Или просто се опитват да ми лепнат нещо?
Поклатих глава.
— Ако знаех нещо, щях да ви кажа. Не вярвайте на вестниците — нямам нищо общо с тази история. Обърнете се към полицията.
— Това ще е страшно умно — усмихна се той отново с долната си устна. — Най-умната постъпка в целия ми живот. Аз, заради когото един полицейски капитан свърши в болницата. Не се разбрахме по един въпрос. Чакат ме с разтворени обятия да се отбия и да им задам един-два въпроса. Ще си умрат от радост до върха на полицейските си палки. — Той вдигна длан. — Казвам ви истината. Стъдси каза, че и вие говорите винаги истината. Кажете ми я тогава.
— Нали това правя — уверих го аз. — Ако знаех нещо, щях…
На външната врата се почука три пъти, остро. Пистолетът на Морели се озова в ръката му, преди чукането да е престанало. Очите му като че се въртяха едновременно във всички посоки. Гласът му изстърга като по желязо дълбоко в гърдите му:
— Какво е това?
— Не знам. — Аз седнах по-удобно в леглото и кимнах с глава към пистолета. — Трябва да са твоите хора. — Дулото сочеше право в гърдите ми. — Нямаме авариен изход — заключих аз и протегнах ръка към Нора, седнала в другия край на леглото.
Отново се почука и плътен глас извика:
— Отворете! Полиция!
Долната устна на Морели се изви, покри горната и той ме изгледа с бялото на очите си.
— Ах ти, предател! — бавно изрече той, сякаш му беше мъчно за мен. Леко пристъпи назад и подпря вратата с гръб. В ключалката на външната врата застърга ключ.
Ударих Нора с лявата си ръка и я съборих на пода. Възглавницата, която метнах с дясната ръка срещу пищова на Морели, бе сякаш перушинка — понесе се бавно и плавно като листче хартия. Никога — нито преди, нито след това — не съм чувал по-гръмък звук от изстрела на Морели. Нещо ме удари отляво, докато се хвърлях на пода. Успях да хвана един от глезените му и го съборих долу заедно със себе си, докато той ме удряше по гърба с пистолета. Успях да се освободя и взех да го удрям колкото се може по-ниско по тялото.
Влязоха някакви мъже и ни разтърваха.
Трябваха ни цели пет минути, за да свестим Нора.
Тя най-сетне седна, хвана се за бузата, огледа стаята и съзря Морели с белезници на ръцете, застанал между двама полицаи. Лицето му беше цялото в кръв — ченгетата го бяха пообработили, колкото да си направят удоволствието. Нора ме изгледа яростно:
— Глупак с глупак! За какво ти трябваше да ме цапардосаш така, че да изгубя съзнание? Знаех, че ще се справиш с него, но исках да видя как!
Един от полицаите се изхили.
— Боже! — възхитено рече той. — Тая жена си я бива.
Тя му се усмихна и стана. Когато погледна мен обаче, усмивката й се стопи.
— Ник, та ти си…
Отговорих, че според мен не е нищо особено, и разкопчах останките от горнището на пижамата. Куршумът на Морели беше издълбал улейче — дълго десетина сантиметра — точно под лявото ми зърно. Доста кръв течеше, но раната не беше дълбока.