Рей Бредбъри
Клоун в кутия
Гледаше през прозорците към студеното утро, хванал в ръце Клоуна на пружина, който надникваше през ръждивия капак. Както и да се мъчеше, той не изскачаше с вик, не развяваше кадифените си ръкавици и не се клатеше във всички посоки с безумната си изрисувана усмивка. Стоеше смачкан под капака в затвора си, стегната намотка върху стегната намотка. Поставиш ли ухо на кутията, можеш да усетиш налягането вътре, страха и паниката на хванатата в капан играчка. Все едно държиш в ръката си нечие сърце. Едуин не можеше да каже дали кутията пулсира, или това е кръвта в собствената му ръка, стиснала капака.
Захвърли кутията и погледна към прозореца. Дърветата ограждаха къщата, която пък ограждаше него. Зад тях не можеше да се види. Опиташе ли се да открие друг Свят отвъд тях, дърветата започваха да се клатят от вятъра, за да сложат край на любопитството му, да спрат очите му.
— Едуин! — Майка му чакаше зад него и нервно сърбаше сутрешното си кафе. — Стига си зяпал. Ела да закусиш.
— Не — прошепна той.
— Какво? — Чу се шумолене. Явно се беше обърнала. — Кое е по-важно, закуската или този прозорец?
— Прозорецът… — прошепна той и погледът му пробяга по пътеките, които бе изследвал тринайсет години. Вярно ли е, че дърветата продължаваха десет хиляди мили и зад тях няма нищо? Не знаеше. Погледът му се върна победен на поляната, до стъпалата, до треперещите му ръце на парапета.
Обърна се да яде безвкусните си праскови, сам с майка си в огромната отекваща трапезария. Пет хиляди утрини на тази маса, с този прозорец, и без никакво движение отвъд дърветата.
Хранеха се мълчаливо.
Тя бе бледата жена, която не виждаше никой освен птиците как се мярка в куполните прозорци на четириетажния извънградски дом — всяка сутрин в шест, всеки следобед в четири, всяка вечер в девет; освен това минаваше край един по-малък прозорец една минута след полунощ, когато се оттегляше в кулата си, смълчана и бяла, висока, самотна и тиха. Това бе като преминаване през изоставена оранжерия, в която едно последно бяло цвете обръща лице към лунната светлина.
Детето й Едуин бе магарешкият бодил, готов да бъде отвян от вятъра в сезона на магарешките бодили. Косата му бе копринена, в сините му очи непрекъснато горяха трескави пламъчета. Имаше измъчен вид, сякаш от недоспиване. Можеше да се разлети като конфети, ако някой затръшнеше вратата по-силно.
Майка му заговори — отначало бавно и много предпазливо, после по-бързо, после гневно, докато накрая едва ли не му крещеше.
— Защо трябва всяка сутрин да не слушаш? Не ми харесва да зяпаш през прозореца, ясно ли е? Какво искаш? Искаш ли да ги видиш? — извика тя и пръстите й затрепериха. Бе ослепително красива, като някакво гневно бяло цвете. — Искаш ли да видиш Зверовете, които тичат по пътеките и мачкат хората като ягоди?
Да, помисли си той. Искам да видя Зверовете, колкото и да са ужасни.
— Искаш ли да идеш там — викаше тя, — също като баща ти, преди да се родиш, и да бъдеш убит, както бе убит и той, ударен от някой от онези Ужаси на пътя, искаш ли?
— Не…
— Не е ли достатъчно, че убиха баща ти? Защо ти е изобщо да мислиш за тези Зверове? — Тя махна към гората. — Е, ако наистина толкова ти се умира, давай!
Тя млъкна, но пръстите й продължаваха да се разгъват и сгъват на масата.
— Едуин, Едуин… Баща ти построи всичко в този Свят, той бе прекрасен за него, би трябвало да е такъв и за теб. Отвъд дърветата няма нищо, нищо, абсолютно нищо освен смърт; няма да позволя да се доближиш до нея! Това е Светът. Не си заслужава да се занимаваш с никой друг.
Той кимна нещастно.
— Хайде, сега се усмихни и си дояж филийката — рече тя.
Той яде бавно, а прозорецът тайничко се отразяваше в сребърната му лъжица.
— Мамо…? — Не можеше да го каже. — Какво е… умирането? Все говориш за него. Това някакво чувство ли е?
— Да. Лошо чувство. За онези, които трябва да продължат да живеят след някого. — Тя внезапно стана. — Закъсняваш за училище! Бягай!
Той я целуна и грабна книгите си.
— Довиждане!
— Много поздрави на учителката!
Побягна от нея като куршум. Нагоре по безкрайни стълбища, през коридори, зали, покрай прозорци, изливащи светлина като бели водопади в затъмнената галерия. Нагоре, през нарязания на пластове блат на Света, с дебела глазура от ориенталски килими помежду им и с празнични свещи горе.
Погледна от най-високото стъпало надолу през четирите интервала на Вселената.
Низините на кухнята, трапезарията и гостната. Две Средни земи с помещения за музика, игри, картини и други, заключени и забранени стаи. А тук — той се завъртя около себе си — тук са Възвишенията на пикниците, приключенията и ученето. Тук скиташе, шляеше се или пееше самотни детски песни по виещия се път към училище.