Ето това бе Вселената. Преди много време баща му (или Бог, както често го наричаше майка му) бе издигнал нейните планини от покрит с тапети гипс. Това бе творение на Бог Отец, в което звездите светваха при завъртане на ключа. А слънцето бе мама, и мамата бе слънцето, около което се въртяха всички Светове. А Едуин — малък тъмен метеор, носещ се през тъмните килими и проблясващи гоблени на космоса. Можеш да го видиш как се издига и изчезва в огромните комети-стълбища, поел на излети и пътешествия.
Понякога двамата с майка му си устройваха пикници във Възвишенията, разпъваха прохладни снежнобели покривки върху червените чимове на персийските ливади, по алени поляни в някое високо плато на върха на Световете, където люпещи се портрети на жълтеникави непознати следяха неодобрително угощенията им. Вадеха вода от сребърни кранове в скрити ниши и с бурен смях разбиваха чаши в каменните плочи на огнищата. Играеха си на криеница в омагьосаните Горни страни, в неизвестни, диви и тайни земи, където тя го намираше увит като мумия в кадифена завеса или под покритите мебели като рядко растение, защитено от някакъв вятър. Веднъж се загуби и часове наред скиташе сред невъзможни предпланини от прах и ехо, където по куките и окачалките в дрешниците висеше единствено нощ. Тя обаче го намери и го поведе плачещ през нивата на Вселената към гостната, където прахта бе позната, сипеше се и искреше в слънчевите лъчи.
Изтича още едно стъпало.
Тук бе чукал на хиляда хиляди врати, всички заключени и забранени. Тук дами на Пикасо и господа на Дали крещяха беззвучно от ленените си убежища, а златните им очи горяха, докато се мотаеше сред тях.
— Тези Неща живеят там — бе казала майка му, бе посочила семействата Дали-Пикасо.
Сега, докато тичаше бързо край тях, той им се изплези.
Изведнъж спря.
Една от забранените врати беше отворена.
Зад нея се виждаше спирална стълба, която се виеше нагоре сред слънце и тишина.
Стоеше със зяпнала уста. Години наред бе опитвал вратите и те винаги бяха заключени. Какво ли щеше да стане, ако отвори широко тази и се изкачи нагоре? Дали някъде горе не се спотайваше някое Чудовище?
— Хей!
Гласът му се понесе по спирала към слънцето.
— Хей… — прошепна едва-едва мързеливото ехо някъде далеч горе и замря.
Прекрачи прага.
— Моля те, моля те, не ме наранявай — прошепна към огряното от слънцето високо място.
Закатери се, като спираше на всяко стъпало в очакване на наказание, затворил очи като каещ се грешник. После тръгна по-бързо, побягна нагоре по спиралата, коленете го заболяха, задъха се, главата му забуча като камбана, но най-сетне стигна ужасния връх и се оказа в някаква открита, осветена от слънцето кула.
Слънцето сякаш го удари в очите. Никога, никога досега не бе виждал толкова много слънце! С препъване стигна до железния парапет и се хвана за него.
— Ето го! — възкликна, като се обръщаше на всички страни. Обиколи тичешком площадката. — Ето го! Ето!
Намираше се над мрачната бариера на дърветата. За първи път се озоваваше високо над брулените от вятъра диви кестени и брястове и доколкото можеше да различи, зад тях имаше зелена трева, зелени дървета и бели ленти, по които тичаха бръмбари, а другата половина от Света бе синя и безкрайна, слънцето се губеше в невероятно дълбока синя стая, толкова огромна, че му се стори, че пада в нея, изкрещя и се вкопчи в парапета. А отвъд дърветата, отвъд белите ивици с бръмбарите видя някакви неща като пръсти, издигащи се нагоре, но без Ужасите на Дали-Пикасо; на огромни бели стълбове високо горе се развяваха няколко малки кърпички в червено, бяло и синьо.
Внезапно му призля. После отново.
Обърна се и едва не се изтъркаля по стълбите.
Долу се притисна плътно в забранената врата.
— Сега ще ослепееш. — Той притисна очите си с ръце. — Не биваше да виждаш онези неща, не биваше, не биваше!
Падна на колене, после легна на пода и се сви на кълбо, прикри главата си с ръце. Трябваше да изчака малко — слепотата щеше да отмине.
След пет минути стоеше край един обикновен прозорец на Възвишенията и гледаше към познатия Свят-Градина.
Отново видя брястовете и хикориите, каменната стена и онази гора, която бе смятал също за безкрайна стена, зад която има само кошмарна пустота, мъгла, дъжд и вечна нощ. Вече бе сигурен, че Вселената не свършва с гората. След нея имаше други Светове, различни от тези в Низините и Възвишенията.
Отново опита да отвори забранената врата. Заключена.