Наистина ли се беше изкачил горе? Наистина ли бе открил онези наполовина зелени, наполовина сини огромни пространства? Дали Бог го бе видял? Едуин потрепери. Бог. Бог, който пушеше загадъчни черни лули и въртеше магически бастуни. Бог, който може би го наблюдаваше дори и сега!
— Виждам. Благодаря ти, благодаря ти. Все още мога да виждам!
В девет и половина, с половин час закъснение, почука на вратата на училището.
— Добро утро, учителко!
Вратата се отвори. Учителката чакаше, облечена в дългата си сива монашеска роба; качулката скриваше лицето й. Носеше обичайните си сребърни очила. Облечените й в сиви ръкавици ръце го приканиха да влезе.
— Закъсня.
Зад нея се простираше страната на книгите, ярко осветена от огъня в огнището. Имаше стени от енциклопедии и камина, в която можеш да застанеш прав, без да си удариш главата. В нея яростно гореше голям дънер.
Вратата се затвори; обгърна го топлина и спокойствие. Ето го бюрото, на което някога бе седял Бог; разхождал се е по този килим, тъпчел е лулата си с ароматен тютюн и се е мръщел през огромния прозорец с разноцветни стъкла. Помещението миришеше на Бог, излъскано дърво, тютюн, кожа и сребърни монети. Тук гласът на учителката пееше като тържествена арфа и разказваше за Бог, за отминалите дни и за Света, когато се е разтърсвал по Негова воля, когато се е изграждал от Неговата ръка и по Негов замисъл. Божиите отпечатъци все още се пазеха като полуразтопени снежинки върху десетки подострени моливи в заключена стъклена витрина. Не биваше да се докосват никога, за да не изчезнат следите завинаги.
Тук, във Възвишенията, Едуин научаваше от мекия глас на учителката какво се очаква от него и от тялото му. Трябваше да Израсне, трябваше да стане достоен за ароматите и гръмовния глас на Бог. Един ден той самият трябваше да стои и да гори с блед пламък при този висок прозорец, да отърси прахта от гредите на Световете; той самият трябваше да стане Бог! Нищо не можеше да му попречи. Нито небето, нито дърветата, нито Нещата зад тях.
Учителката се движеше като мъгла в стаята.
— Защо закъсня, Едуин?
— Ще те попитам отново. Едуин, защо закъсня?
— Една… една от забранените врати беше отворена…
Чу рязкото поемане на дъх. Видя как Учителката бавно се отдалечава и се отпуска в голямото ръчно изваяно кресло, погълната от мрака; сребърните й очила проблеснаха, преди да изчезнат. Почувства как го гледа от сянката, гласът й бе някак скован — също като гласа, който чуваше нощем — неговия собствен вик миг преди да се събуди от някой кошмар.
— Коя врата? Къде? — попита тя. — Ох, та тя би трябвало да е заключена!
— Вратата край хората на Дали-Пикасо — отвърна той, обзет от паника. Двамата с учителката открай време бяха приятели. Нима с това бе свършено? Нима беше развалил всичко? — Качих се по стълбата. Трябваше, трябваше да го направя! Съжалявам, съжалявам. Моля ви, не казвайте на мама!
Учителката се бе изгубила в кухия стол, в кухата си качулка. Очилата й проблясваха като вода в дълбок кладенец, когато помръднеше.
— И какво видя там горе? — прошепна тя.
— Голяма синя стая!
— Нима?
— И зелена, и ленти с бръмбари по тях. Но не останах, не останах дълго там, кълна се! Кълна се!
Гласът й бе толкова тих, че едва чуваше думите й.
— Но вече си го видял и ще искаш да видиш още, и винаги ще бъдеш любопитен. — Качулката бавно се люшна назад-напред. Дълбините й се обърнаха въпросително към него. — А… а хареса ли ти онова, което видя?
— Уплаших се. Беше голямо.
— Голямо, да, много голямо. Прекалено голямо, направо огромно, Едуин. Не като нашия свят. Голям, обширен, несигурен. Ох, защо го направи! Знаеше, че не бива!
Огънят лумна и отслабна в камината, докато тя чакаше отговора му. И накрая, когато той не каза нищо, устните й се помръднаха едва-едва.
— Заради майка ти ли?
— Не знам!
— Не е ли нервна, лоша, сопва ли ти се, твърде изкъсо ли те държи, имаш ли нужда да останеш сам? Това ли е? Е?
— Да, да! — изхлипа неудържимо той.
— Затова ли избяга? Защото тя иска да ти отнеме цялото време и мисли? — Гласът й звучеше някак загубено, тъжно. — Кажи ми…
Дланите му станаха лепкави от сълзите.
— Да! — Захапа кокалчетата на пръстите си. — Да!
Лошо бе да признава такива неща, но сега не му се бе наложило да ги казва — тя беше, тя ги каза, а той трябваше само да се съгласи, да кимне, да захапе кокалчетата на пръстите си, да отговаря през плач.
Учителката бе на милион години.
— Учим се — уморено рече тя. Стана от креслото и с поклащане на сребърната си роба бавно отиде до бюрото. Ръката й в ръкавица дълго време търсеше писалка и хартия. — Господи, учим се, но много бавно, с много мъки. Мислим, че постъпваме правилно, а през цялото време, през цялото време убиваме Плана…