Пое дъх със съскане и рязко тръсна глава. Качулката изглеждаше абсолютно пуста.
Написа нещо на листа.
— Дай това на майка си. Вътре пише, че всеки следобед трябва да имаш два часа само за себе си, през които да правиш каквото си поискаш. Да ходиш където пожелаеш. Навсякъде. Само не там. Слушаш ли ме, дете?
— Да. — Едуин избърса сълзите си. — Но…
— Кажи.
— Мама лъже ли ме за онова там и за Зверовете?
— Погледни към мен — каза тя. — Аз съм твой приятел, никога не съм те била, вероятно за разлика от майка ти — сигурно понякога й се налага. И двете искаме да разбереш и да пораснеш, така че да не бъдеш унищожен като Бог.
Тя стана и от движението й качулката се завъртя така, че огънят от камината освети лицето й. Много бързо пламъците изтриха множеството й бръчки.
Едуин ахна. Сърцето му прескочи.
— Огънят!
Учителката замръзна.
— Огънят!
Едуин хвърли поглед към камината, после отново се загледа в лицето й. Качулката рязко се завъртя и лицето изчезна в дълбокия кладенец.
— Лицето ви — вцепенено рече Едуин. — Приличате на мама!
Тя бързо отиде до книгите и взе една. Говореше към лавиците със своя висок, напевен и монотонен глас.
— Жените си приличат, много добре го знаеш! Забрави! Ето, хайде! — Тя му връчи книгата. — Започни с първата глава! Прочети дневника!
Едуин взе книгата, но ръцете му не усетиха тежестта й. Огънят бумтеше и гореше в камината, запращаше ярки искри в комина. Започна да чете, а учителката отново се настани на мястото си и притихна. Колкото повече четеше, толкова повече сивата качулка кимаше и се успокояваше, скритото лице стана сериозно, подобно на език на камбана. Под светлината на пламъците златните букви по кожените подвързии затанцуваха. Едуин изговаряше думите, но всъщност мислеше за онези книги, от които бяха откъснати страници и части от тях, някои редове бяха изтрити, някои илюстрации — заличени, кожените челюсти на някои книги бяха плътно залепени, а други имаха твърди бронзови закопчалки, все едно намордници на бесни кучета, за да го държат настрана. Мислеше си за всичко това, докато устните му се мърдаха сами в затоплената от огъня тишина.
— В началото бе Бог, който създаде Вселената и Световете в нея, Континентите в Световете и Земите в Континентите, и сътвори с ум и ръка любящата си съпруга и дете, което след време също ще стане Бог…
Учителката бавно кимна. Огънят в камината бавно догоря, превърна се в дремещи въглени. Едуин продължи да чете.
Спусна се по парапета и изтича задъхан в гостната.
— Мамо, мамо!
Тя се бе излегнала в едно меко лилаво кресло — също задъхана, сякаш бе тичала.
— Мамо, мамо, цялата си мокра!
— Така ли? — попита тя, сякаш той бе виновен, че е трябвало да бърза. — Виж ти, виж ти. — Въздъхна дълбоко. После взе ръцете му в своите и ги целуна. Погледна го с разширени очи. — Е, имам изненада за теб! Знаеш ли какво е утре? Не можеш да познаеш! Рожденият ти ден!
— Но от последния минаха само десет месеца!
— Въпреки това е утре! Казвам — да има чудеса. А когато кажа нещо, то е наистина така, скъпи мой.
Разсмя се.
— И ще отворим още една тайна врата ли? — Беше поразен.
— Да, четиринайсетата стая! Догодина — петнайсетата, шестнайсетата, седемнайсетата и така нататък, докато не дойде двайсет и първият ти рожден ден, Едуин! Тогава… о, тогава ще отворим тройно заключените врати към най-важната стая и ти ще станеш Стопанинът на къщата, Баща, Бог, Владетел на Вселената!
— Еха! — възкликна той. — Еха!
Подхвърли книгите нагоре във въздуха. Страниците им запляскаха и запърхаха като крилете на внезапно стреснати гълъби. Разсмя се. Тя също се разсмя. Смехът им полетя и падна с книгите. Той се затича отново да се пързаля с викове по парапета.
Тя го чакаше с разперени ръце долу.
Лежеше в осветеното от лунните лъчи легло и пръстите му въртяха Клоуна с пружина, но капакът си остана затворен; завъртя го опипом в ръце, без да го поглежда. Утре има рожден ден — но защо? Нима е бил чак толкова добър? Не. Тогава защо рожденият му ден трябваше да идва толкова скоро? Е, просто защото нещата станаха… как да кажем… нервни? Да, нещата започнаха да трептят и денем, и нощем. Виждаше бялото трептене, лунната светлина, спускаща се надолу и надолу като невидим сняг върху лицето на майка му. Тя явно се нуждаеше от още един рожден ден, за да се успокои.