— Отсега нататък рождените ми дни ще идват по-бързо — каза той на тавана. — Сигурен съм. Мама се смее толкова високо, толкова много, и очите й са странни…
Щеше ли учителката да бъде поканена на празненството? Не. Майка му и учителката никога не се срещаха. Защо? Защото така — бе отговорила мама. Учителко, не искате ли да се срещнете с мама? Някой ден — тихо бе отговорила тя, сякаш издухваше някакви паяжини в хола. Някой… ден…
А къде отива нощем учителката? Дали се носи из всички онези тайни планински страни високо при луната, където полилеите са потънали в прах, или се скита някъде отвъд дърветата, които са отвъд дърветата и отвъд дърветата? Не, едва ли!
Завъртя играчката в изпотените си длани. Миналата година, когато нещата започнаха да стават нервни и да треперят, майка му не премести ли рождения му ден с няколко месеца? Да, и още как.
Мисли за нещо друго. За Бог. За Бог, построил студеното тъмно мазе, обления в слънце таван и всички чудеса между тях. Мисли за часа на смъртта му, смазан от някакъв чудовищен бръмбар зад стените. О, как ли са се разтърсвали Световете, когато си е отивал!
Едуин доближи Клоуна към лицето си и прошепна в капака.
— Здравей! Здравей! Здравей, здравей…
Никакъв отговор освен напрежението на свитата пружина. Ще те измъкна, помисли си Едуин. Само почакай. Само малко почакай. Може и да боли, но това е единственият начин. Ето, ето така…
Стана, отиде до прозореца и се наведе далеч навън, загледан надолу към проблясващата на лунната светлина мраморна пътека. Вдигна високо кутията, усети как струйка пот се стича по подмишницата му, как стискат пръстите му, как трепва ръката му. Изхвърли кутията с вик. Тя се запремята в студения въздух и полетя надолу. Мина доста време, преди да удари мраморните плочки.
Едуин се провеси още повече от прозореца, дишаше тежко.
— Ей? — извика той. — Ей! Хей, ти! Хей!
Ехото от виковете му заглъхна. Кутията лежеше в сенките на гората. Не можеше да види дали падането я е накарало да се отвори. Не можеше да види дали Клоунът се е надигнал усмихнат от ужасния си затвор, дали се олюлява насам-натам на вятъра, дали сребърните му звънчета тихо звънят. Заслуша се. Цял час се взираше от прозореца и се ослушваше, а накрая се върна в леглото.
Утро. Радостни гласове отекват навсякъде, особено в Кухненския свят. Едуин отвори очи. Чии са тези гласове, чии биха могли да бъдат? Някои от работниците на Бог ли? Хората на Дали? Но не — майка му не ги обичаше. Гласовете се сляха в общ порой и заглъхнаха. Тишина. После отново се появиха, някъде много отдалеч, приближаваха, ставаха все по-силни и по-силни, докато вратата не се отвори рязко.
— Честит рожден ден!
Танцуваха, ядоха сладкиши с глазура, опитваха лимонов сладолед, пиха розови вина, името му се мъдреше върху посипаната със снежна пудра торта, майка му изтръгна от пианото лавина звуци и запя, после го хвана и го помъкна към още ягоди, още вина и още смях, от който полилеите се разтърсваха в треперлив дъжд. След това проблесна сребърен ключ и те се втурнаха да отключат четиринайсетата забранена врата.
— Готов! Давай!
Вратата с шепот изчезна в стената.
— О! — възкликна Едуин.
Бе доста разочароващо — четиринайсетата стая беше просто някакъв прашен еднообразно кафяв килер. Не обещаваше нищо, за разлика от стаите, които бяха отваряли при другите годишнини. Например на шестия си рожден ден бе получил училищната стая във Възвишенията. На седмия бе отворил игралната стая в Низините. На осмия — музикалната стая; на деветия — свръхестествената кухня с адски огън! Десета бе стаята, в която съскаха грамофони като пеене на призраци на лек ветрец. На единайсетия рожден ден получи огромния зелен ромб на градината с килим, който трябваше да се подстригва, вместо да се мете!
— О, не се разочаровай; хайде! — Майка му със смях го бутна в килера. — Сега ще видиш колко е вълшебна! Затвори вратата!
Натисна едно червено копче на стената.
— Не! — писна Едуин.
Килерът се разтресе, сякаш ги държеше в железни челюсти; стаята се задвижи, стената се плъзна някъде надолу.
— Тихо, скъпи, спокойно — каза тя. Вратата потъна в пода и вместо нея запълзя дълга, влудяващо празна стена като безкрайна шумоляща змия, която докара нова врата, а след това и още една, но те не спираха, а продължиха, Едуин крещеше, вкопчил се в кръста на майка си. Килерът изскърца и сякаш прочисти гърлото си; треперенето спря, стаята бе неподвижна. Едуин се взираше в странната нова врата и чу майка си да му казва хайде, отвори я, ето така. И новата врата се отвори към още по-голяма загадка. Едуин примигна учудено.
— Възвишенията! Това са Възвишенията! Как се озовахме тук? Къде е гостната, мамо? Къде е гостната?