Тя го изведе през вратата.
— Подскочихме право нагоре, долетяхме. Веднъж седмично ще летиш до училище, вместо да тичаш по дългия път!
Още не можеше да помръдне, омагьосан от загадката — Земя сменя Земя, на мястото на една Страна идва друга, по-висока.
— О, мамо… мамо…
Прекараха прекрасни дълги часове във високата трева на градината, шляеха се с наслаждение, отпиваха ябълков сайдер от огромни чаши, подпрели лакти на алени копринени възглавнички, босите им крака докосваха глухарчета и детелини. На два пъти майка му се стряскаше, когато чуваше рева на Зверовете отвъд гората. Едуин я целуна по бузата.
— Всичко е наред — каза й. — Аз ще те пазя.
— Сигурна съм — отвърна тя, но въпреки това се обърна към дърветата, сякаш очакваше всеки момент хаосът да помете гората с един удар и да стовари титаничния си крак, за да ги размаже на земята.
В дългия син следобед видяха блестяща птица от хром да лети с рев високо над дърветата. Затичаха се към гостната, привели глави, сякаш да се защитят от зелена буря с мълнии и дъжд, усещаха как ревът сякаш ги заслепява и залива.
Хрус-хрус — и от рождения ден останаха само целофанени опаковки. По залез, в мекия полумрак на Гостната страна, майка му помирисваше шампанското с тънките си деликатни ноздри и бледите й като летни рози устни докосваха чашата; после, сънена и малко не на себе си, изпрати Едуин до стаята му и затвори вратата.
Той се съблече, сякаш изпълняваше някаква бавна пантомима, като си мислеше — какви стаи ще се отворят догодина, след две, след три години? Ами Зверовете и Чудовищата? А това — Бог е бил смачкан, убит? Какво означава убит? Какво е Смърт? Някакво чувство ли? Нима Бог му се наслаждава толкова много, че никога няма да се върне? Тогава може би Смъртта е пътуване?
Докато слизаше надолу, майка му изпусна бутилката шампанско. Едуин чу звука и изстина — мина му мисълта, че го издава майка му. Ако тя падне и се счупи, утре ще я намериш на милиони парчета. Проблясващ кристал и бистро вино на паркета, това ще видиш.
Утрото бе изпълнило стаята му с миризмата на лози, на круши и на мъх, на сенчеста прохлада. Закуската сигурно бе готова и в този момент се появяваше на белоснежните покривки.
Стана да се умие и облече. Чувстваше се отлично. Сега нещата щяха да са свежи и нови поне за месец. Днес, подобно на всички други дни, щеше да има закуска, училище, обяд, пеене в музикалната стая, час-два електронни игри, после — чай във Външната страна, на блестящата трева. После отново в училище за около час, и вероятно двамата с учителката ще изследват заедно цензурираната библиотека и той ще се чуди върху думи и мисли за Света там, който бе цензуриран от очите му.
Беше забравил бележката на учителката. Е, трябваше да я даде на майка си.
Отвори вратата. Коридорът бе празен. През дълбините на Световете се носеше тънка мъгла, никакви стъпки не нарушаваха тишината; хълмовете бяха притихнали; сребърните куполи не пулсираха под първите лъчи на слънцето, а парапетът, извиващ се нагоре от мъглата, надникваше в стаята му като някакво праисторическо чудовище. Отдръпна се от това създание и се понесе да търси майка си като бяла лодка, носена от утринните вълни и изпарения долу.
Нямаше я там. Забърза през притихналите земи.
— Мамо!
Намери я в гостната, свлякла се на пода в блестящата си празнична рокля в зелено и златно, с бокала за шампанско в едната ръка. Килимът бе обсипан със счупени стъкла.
Явно спеше, така че той седна на вълшебната маса за закуска. Примигна учудено към празната бяла покривка и блестящите чинии. Храна нямаше. През целия му живот храната го бе очаквала тук. Но не и днес.
— Мамо, събуди се! — Изтича до нея. — Трябва ли да ида на училище? Къде е храната? Хайде, събуди се!
Изтича нагоре по стълбите.
Възвишенията бяха студени и затъмнени, белите стъклени слънца не светеха от таваните в този начумерен мъглив ден. Едуин се втурна по тъмни коридори, през мрачни смълчани континенти. Заблъска по вратата на училището. Тя изскърца и се отвори сама.
Училището бе празно и тъмно. В камината нямаше огън, който да хвърля сенки върху гредите на тавана. Не се чуваше никакъв звук.
— Учителко?
Спря в центъра на студената стая.
— Учителко! — изкрещя.
Рязко дръпна завесите; слаби слънчеви лъчи проникнаха през многоцветното стъкло.
Махна с ръка. Заповяда на огъня да лумне в камината като разпукало се царевично зърно. Заповяда му да разцъфне и заживее! Затвори очи, за да даде време на учителката да се появи. Отвори ги и се вцепени от онова, което видя на бюрото.