Прилежно сгъната сива качулка и роба, върху които блестяха сребърните й очила и една сива ръкавица. Докосна ги. Другата ръкавица я нямаше. Върху робата имаше сив козметичен молив. Пробва го. Оставяше по ръцете му тъмни линии.
Отстъпи назад, взрян в празната роба на учителката, в очилата, в мазния молив. Ръката му докосна дръжката на врата, която винаги досега бе заключена. Тя бавно се отвори. Едуин погледна в малкия кафяв килер.
— Учителко!
Изтича вътре, вратата се затвори с трясък. Натисна червеното копче. Стаята потъна надолу и заедно с нея започна да се спуска и някакъв бавен мъртвешки хлад. Светът бе притихнал, мълчалив и студен. Учителката я нямаше, а мама спеше. Килерът пропадаше надолу, хванал го в железните си челюсти.
Нещо изщрака. Една врата се плъзна настрани. Едуин изтича навън.
Гостната!
Зад него нямаше врата, а висок дъбов панел, от който се бе появил.
Майка му все така лежеше, потънала в сън. Обърна я и видя под нея смачканата втора мека сива ръкавица на учителката.
Дълго гледа невярващо ръкавицата. После тихичко се разплака.
Изтича обратно до Възвишенията. Камината бе студена, стаята — празна. Зачака. Учителката не се появи. Спусна се отново долу в сериозните Низини и заповяда на масата да се напълни с димящи ястия. Нищо не се случи. Седна до майка си, започна да й говори, да я умолява, да я докосва. Ръцете й бяха студени.
Часовникът тиктакаше, светлината в небето се променяше, а тя все така не помръдваше, той бе гладен, мълчаливите прашинки се спускаха във въздуха през Световете. Помисли си за учителката. Знаеше, че ако не е на никой от хълмовете и планините горе, остава да е само на едно място. Случайно се е запиляла из Външната страна и се е изгубила. Някой трябваше да я намери. Значи той трябваше да излезе, да я повика, да я върне, за да събуди мама — иначе тя щеше да си лежи завинаги тук и прахта щеше да се сипе отгоре й.
Излезе навън през кухнята и се озова под лъчите на късното следобедно слънце. Зверовете фучаха тихо отвъд края на Света. Прилепи се до стената на градината, но не посмя да излезе. В сенките забеляза кутията, която бе хвърлил през прозореца. Слънчеви зайчета играеха по счупения капак и по цялото лице на Клоуна, който бе изскочил навън с ръце нагоре, приветстваше свободата си. Куклата ту се усмихваше, ту не се усмихваше, ту се усмихваше, ту не се усмихваше. Едуин стоеше като хипнотизиран над нея и гледаше ли, гледаше. Куклата отваряше ръце към пътеката, водеща между тайните дървета — забранената пътека, изцапана с мазните отпадъци на Зверовете. Сега пътеката бе притихнала, слънцето стопляше Едуин и той чу как вятърът тихо шуми между дърветата. Тръгна през градината.
— Учителко?
Направи няколко стъпки по пътеката.
— Учителко!
Подхлъзна се на някакво животинско изпражнение и впери невиждащ поглед в неподвижния тунел между дърветата.
— Учителко!
Вървеше бавно, но неотклонно. Обърна се. Зад него се намираше неговият Свят и неговата съвсем нова тишина. И беше смален, бе станал тъй малък! Колко странно бе да го види по-малък, отколкото бе досега. Винаги му бе изглеждал огромен. Усети как сърцето му спира. Направи крачка назад, но после, уплашен от тишината в Света, се обърна към горската пътека.
Всичко пред него бе ново. Странните миризми, изпълващи ноздрите му, цветовете, странните форми, невъобразимите размери.
Изтичам ли оттатък дърветата, ще умра, помисли си. Така казваше мама. Ще умреш, ще умреш.
Но какво е умирането? Някаква друга стая ли? Синя стая, зелена стая, много по-голяма от всички останали! Но къде е ключът? Далеч пред него се виждаше голяма полуотворена желязна порта. А зад нея — стая, голяма като небето, цялата в зелено, с дървета и трева! Ох, мамо, учителко…
Втурна се, подхлъзна се, падна, стана, затича се отново, изтръпналите му крака изоставаха и той се затъркаля по склона на някакъв хълм, изгубил пътеката, плачеше и виеше, а после спря и започна да издава нови звуци. Стигна огромната ръждясала желязна порта, тя изскърца и той се озова навън; Вселената остана зад него, но той така и не погледна назад към старите си Светове, а продължи да тича, докато те не изчезнаха някъде в далечината.
Полицаят стоеше на ръба на тротоара и гледаше улицата.
— Ама че хлапета. Никога няма да ги разбера.
— Какво се е случило? — попита един минувач.
Полицаят се намръщи.
— Току-що едно хлапе изтича покрай мен. Едновременно се смееше и плачеше, шантава работа. Подскачаше нагоре-надолу и докосваше разни неща. Улични лампи, телефонни стълбове, пожарни кранове, кучета, хора. Тротоари, огради, порти, коли, витрини. По дяволите, дори мен ме хвана и ме погледна, погледна и към небето, целият в сълзи. И все викаше и повтаряше нещо шантаво.