Клуб „Анонимни ергени“

П. Г. Удхаус Клуб „Анонимни ергени“

Глава първа

1

Господин Ефраим Траут от „Траут, Уапшот и Едълстейн“, една от многото правни фирми, обслужващи Айвър Луелин, шефа на кинематографско студио „Супер Луелин“ от Холивуд, изпращаше въпросния господин Луелин на летището в Лос Анджелис. Двамата бяха приятели от векове. Господин Траут беше осъществил всичките пет развода на господин Луелин, включително и последния — този с Грейс, вдовицата на Орландо Мълиган от „Западна звезда“, а това бе една непоклатима основа за крепка мъжка дружба. Затова нищо не разрушава толкова бързо бариерите между адвокат и клиент, както един развод — дава безкрайни теми за разговор.

— Ще ми липсваш, Айви — каза господин Траут. — Старата бърлога няма да е същата без теб. Но съм напълно съгласен, че е разумен ход от твоя страна да прехвърлиш дейността си в Лондон.

Господин Луелин смяташе същото. Бидейки човек, който, освен когато се жени, обмисля добре нещата, той предприемаше тази стъпка след обстоен размисъл.

— Английският клон има нужда от малко съживяване — каза той. — Няколко пръчки динамит под задните части на ония лапнимухи ще им дойдат идеално.

— Не мислех толкова за ползата, която английският клон несъмнено ще има — уточни замислено господин Траут, — колкото за тази, която ти ще извлечеш от посещението си в Лондон.

— Там правят добър бифтек — отбеляза бързо господин Луелин.

— Не става дума за бифтека. Сигурен съм, че щом се освободиш от коварното въздействие на калифорнийското слънце, апетитите ти да се жениш отново ще утихнат. Неспирно леещите се потоци слънчева енергия — ето от това се раждат всички неблагоразумия.

При думите „да се жениш отново“ господин Луелин бе потреперал силно като желе на вятър.

— Не ми говори за женене. Отървах се от тоя навик — изпищя той, обзет от тих ужас.

— Така си мислиш ти — наежи се господин Траут.

— Сигурен съм. Познаваш добре Грейс.

— Съвсем вярно.

— И имаш представа какво е да си женен за нея. Тя се отнасяше с мен като с… как казваха на мексиканския роб, не песо, а нещо като паун…

— Пеон?

— Точно това. Настояваше да имаме обща сметка. Караше ме да пазя диета. Хапвал ли си някога диетичен хляб?

Господин Траут отвърна, че не е. Той беше толкова слаб и мършав, че от диетичния хляб би станал направо невидим.

— По-добре и не хапвай. Има вкус на попивателна. Какви страдания преживях! Сигурно щях да загина, ако не беше една прекрасна млада жена на име Милър, сега госпожа Монтроуз Бодкин, която с риск за живота си ме уреждаше с някое и друго парче, което не се изпарява веднага щом го захапеш. Сега, след като се разведох с Грейс, се чувствам като затворник от „Сан Куентин“, пуснат на свобода след десетгодишна присъда за обир на банки.

— Сигурно е голямо облекчение — вметна господин Траут.

— Колосално. Е, ще тръгне ли този затворник да ограбва нова банка в момента, в който е излязъл на свобода?

— Не, ако е разумен.

— Е, аз съм разумен — завърши господин Луелин и самодоволно се усмихна.

— Но си слаб, Айви.

— Слаб? Аз? Питай момчетата от студиото колко съм слаб — възнегодува той.

— Когато става дума за жени, само тогава.

— А-а, жени.

— Ти все им предлагаш. Може да се каже, че си нещо като Вечният жених. Разбира се това се дължи на отзивчивата ти, щедра натура.

— Точно така, и още на това, че не знам какво да им кажа след първите десет минути. Не можеш просто да стоиш като пън.

— Ето затова се радвам, че имам възможност да ти дам един съвет. Сигурно си се питал защо след като работя вече повече от двадесет години в сърцето на Холивуд, никога не съм се женил?

На господин Луелин не му беше хрумвало да си зададе този въпрос. Ако го бе направил, щеше да си каже, че отговорът на мистерията се състои в това, че на стария му приятел, макар и много вещ в юридическите лабиринти, му липсва чар. В допълнение на слабите си телеса, господин Траут притежаваше и онзи съсухрен лик, който така често се забелязва у адвокатите на средна възраст. У него нямаше нищо, което да ти хване окото. Може би щеше да се хареса на някоя непретенциозна женичка с майчински инстинкти, но такива са истинска рядкост в Холивуд.

— Причината — продължи господин Траут — е, че от много години принадлежа към една малка общност, чиито членове са решили, че безбрачният живот е най-добрият начин да изживееш дните си. Нарекли сме се „Анонимни ергени“. Основоположниците взели идеята от клубовете „Анонимни алкохолици“. Методите ни също са взаимствани от техните. Когато някой от нас усети, че желанието му да изведе една жена на вечеря става непреодолимо, той се обажда на останалите членове на братството, казва им за болката си и те го разубеждават. Обикновено той изтъква, че една вечеря няма да му навреди, но те знаят до какво може да доведе тя. Сочат му неизбежните резултати от тази първа стъпка надолу по стръмнината. Веднъж да се поддаде на изкушението, казват му те, и въпросната вечеря ще бъде последвана от нови вечери, обеди за двама и задушевни срещи в сумрачни будоари. И така, докато въпросният господин не се изтъпани в редингот пред олтара, треперещ като лист до булката и разкъсван от угризения и съжаление, че няма връщане назад. В резултат на всичко това разумът постепенно се връща на мястото си. След бурята настъпва затишие и страстите се уталожват. Мъжът, който се разделя с приятелите си, е отново старият ерген, решен отсега нататък да хвърля в коша парфюмираните покани, да отказва разговори по телефона и да хлътва в първата пряка, щом види на хоризонта пищни женски очертания. Слушаш ли ме, Айви?