Обявата гласеше, че ако госпожица Сара Фич, родом от Мъч Мидълфолд в Устършир, се обади в кантората на „Никълс, Еридж, Тръбшоу и Никълс“, „Бедфорд роу“ 27, ще получи благоприятно известие. Ако и това не е достойно за гореспоменатото падане, то здраве му кажи.
Възбудата на Мейбъл беше достигнала нови висоти.
— Ти знаеш какво означава това, Сали. Някой ти е оставил наследство.
Сали беше започнала да идва на себе си след първото смътно усещане — като че ли някой я бе цапардосал по главата с доста твърда и при това голяма риба.
— Не може да бъде.
— Може, може. Когато адвокати пускат обява за благоприятно известие, означава точно това.
— Но не е възможно.
— Защо?
— Кой може да ми е завещал нещо?
Оказа се, че Мейбъл не е чела женски издания напразно.
— Дядо ти — заяви тя уверено. — Той лишил от наследство майка ти, задето се е оженила за свещеник, докато самият той уреждал брак с граф еди-кой си. Постоянно се случват тия неща.
— Но не и този път. Дядо ми винаги е обичал баща ми.
— О! — разочарова се Мейбъл.
— И още повече, той си е жив. Вчера получих писмо от него.
— О! — разочарованието на Мейбъл се задълбочи.
— А дори и да не беше, не би оставил пари на никого. Няма пукнат грош, освен пенсията си. Ако ме питаш, това е някаква тъпа шега. Някои от момичетата, с които работя, биха намерили номера за страхотен.
— Но ако беше така, щяха да изрежат обявата и да ти я покажат.
— Вярно.
— Както и да е, нали ще отидеш да се видиш с хората на „Бедфорд роу“?
— О, ще отида. Най-малкото, любопитно ми е. Ще отида във вторник сутринта. С господин Луелин имаме среща чак вечерта.
— А защо не утре?
— Утре не мога. Трябва да отскоча до Вали Фийлдс. Старата ми бавачка живее там и имам поръка да я виждам всяка седмица. Последния път пропуснах, затова сега ще трябва да ходя два пъти. Но не се безпокой. Никълс, Еридж, Тръбшоу и Никълс ще си бъдат там и във вторник.
Глава пета
1
Във вторник сутринта Джо Пикъринг бе поел към приятеля си Джери Никълс. Движеше се замислено, с вид, наподобяващ повече този на сомнамбул, отколкото на жизнен млад мъж, владеещ напълно крайниците си. В главите на пешеходците, с които се сблъскваше, се зараждаха недотам приятелски мисли за него, но ако те имаха на разположение пълните факти около състоянието му, щяха да разберат, че му трябва съчувствие, а не упрек. Защото като се събуди в неделя сутринта, Джо установи, че миналата вечер му се е случило това, което на практика се свежда до любов от пръв поглед, а това естествено тревожеше духа му и се отразяваше неблагоприятно на координираните движения на всеки един негов крайник.
В подобно положение той не би позволил да изпадне нито един от героите му, които създаваше вечер след работа, защото все пак беше писател, макар и неуспял. Любовта от пръв поглед, мислеше си Джо навъсено, трябва да се остави на ония, които пишат за милозливи девойки — Роузи М. Банкс, например, авторката на „Марвин Кийн, светският лъв“, или Лейла Дж. Пинкни, написала „Пролетни ухания“ и „Цветче на хълма“.
И все пак несъмнено това се бе случило, колкото и погрешно да е според всички артистични правила. Беше виждал въпросната девойка само два пъти, но любовта, ако цитираме Роузи М. Банкс („Целувка по здрач“, Глава трета), „бе изплела златните си мрежи около него“. Симптомите бяха безпогрешни.
Разбира се, човек не би имал нищо против любовта от пръв, че и от втори поглед, но ако е решил да се захваща с тая работа, по-добре би било да знае името и адреса на обекта на своята страст. Адресът на Сали беше пълна загадка за Джо, а колкото до името й, помнеше само частта със Сали — какво следваше напълно бе изхвръкнало от главата му. Не запомни и името на вестника, за който тя работи. Имаше една теоретична възможност да изкупи всички седмичници в Лондон и да ги изчете, докато намери интервюто на Сали Еди-коя си, но едва ли след неуспеха на пиесата някой редактор ще си направи труда да го публикува.
Ето защо той пристигна при Никълс, Еридж и Тръбшоу в мрачно разположение на духа. За щастие приятелят му Джери, жизнерадостен младеж, който винаги беше весел за двама, днес изглеждаше в още по-добро настроение от обикновено. За разлика от своя посетител, той създаваше впечатлението, че целият свят му се струва от хубав по-хубав. След началните поздрави, които се отличаваха с особена сърдечност, той обърна разговора към темата на писмото си.
— Нещо направи ли ти впечатление, Джо? — запита той с вид на прясно откъсната репичка.
— Само, че е много мило да се сетиш за мен — изхъхри младежът с глас, който можеше мигновено да спаружи всеки един зеленчук.