Цифрата я шашардиса.
— Двадесет и пет хиляди лири!
— И един апартамент.
— Къде?
— „Парк лейн“, „Фаунтън корт“.
— Звучи страхотно.
— Точно така изглежда.
— Видя ли го?
— Оттам се връщам.
— Хайде да ми го покажеш.
— Нямам време.
— Разбира се, че имаш — замоли се Мейбъл. — Искам само да му хвърля един поглед. Ще ни отнеме не повече от пет минути.
Скоро стана ясно, обаче, че пет минути са твърде смела преценка, „Фаунтън корт“ очарова Мейбъл. Тя пърхаше напред-назад, издавайки одобрителни писъци, докато Сали, на която клепачите вече се затваряха, се отпусна в едно от дълбоките кресла и затвори очи.
Това беше злополучен ход. Когато ги отвори наново, нададе учуден вик.
— Господи! Два часа е!
Мейбъл Потър, полегнала на съседната кушетка с вида на човек, който никога в живота си не се е чувствал толкова удобно, поклати кротко глава.
— Да, добре си дремна.
— Защо не ме събуди?
— Не ми дойде наум. Видях, че си изтощена, и нищо чудно — след цялото това вълнение. Един хубав сън щеше да ти дойде добре.
— Но аз изпуснах обяда.
— Много лекари казват, че това не е лошо. Чарли често пропуска обяда. Казва, че направо се чувства страхотно. Свеж е целия следобед.
— Той ще си помисли, че съм му извъртяла номер — закърши ръце Сали.
— Той? Кой ли пък ще е това?
— Един мъж на име Пикъринг. Беше написал пиеса, аз го интервюирах, а днес се срещнахме случайно при адвокатите. Приятел е на единия от партньорите.
— Сега ще трябва да го видиш и да му обясниш.
— Но аз не знам къде живее.
— Е, за бога, съвсем просто е. Само трябва да попиташ адвоката, неговия приятел. Хайде, позвъни му.
Сали си отдъхна. Не за пръв път практичните възгледи на Мейбъл й оказваха помощ. Вероятно секретарките на театралните директори трябва да са точно такива.
— Разбира се. Той няма как да не знае, нали? Но първо трябва да отида до „Бариболт“. Може да е още там.
— Пикъринг?
— Да.
— Кога трябваше да се срещнете?
— В един.
— А сега е два и петнадесет. Ако е седял там и е чакал час и петнадесет минути, което ще стане час и тридесет, докато стигнеш, той трябва да е невероятен.
И докато Мейбъл изричаше тези думи, Сали внезапно бе озарена от мисълта, че Джоузеф Пикъринг определено бе точно такъв.
Глава седма
Но Джо вече не беше там. Все пак при чакането има известни граници дори и за най-влюбените мъже. И Джо накрая бе принуден да признае, че това е поредната подигравка на Съдбата и да напусне бдението.
Чувствата на един пламенен младеж, който е поканил любимото момиче на обяд и е чакал цяла вечност, лишен от удоволствието на нейната компания, обезателно са объркани и разнопосочни, точно каквито бяха и чувствата на Джо. Като цяло преобладаваше озадачението. Сали му се стори толкова приятелски настроена, толкова нетърпелива да задълбочат познанството… Струваше му се невероятно да е размислила и решила, че не трябва да има нищо общо с него. Но явно точно това бе станало и му оставаше единствено да приеме положението, да я изхвърли, ако е възможно, от съзнанието си и да се съсредоточи върху този Луелин, който според Джери Никълс изпитваше остра нужда от услугите му. В този момент Джо Пикъринг тъкмо стоеше на прага на „Енистън гардънс“ и очакваше отговор на позвъняването.
Вратата се отвори и разкри висок слаб мъж, който от глава до пети приличаше на камериер.
Джо каза, че е дошъл да се види с господин Луелин.
— Влизай направо. Той е вътре — изграчи слабундрестият.
— Може би ще ме заведеш — предположи Джо.
— Не и аз. Дотука бях — призна едва ли не радостно камериерът.
— Напускаш ли?
— Съвсем точно, напускам. Мога да изтърпя забележките. Не възразявам срещу избухванията. Но да хвърлят овесена каша върху ми, това няма да допусна.
И като каза това, високият слаб мъж отмина.
Последните думи накараха Джо да се почувства несигурен относно начина си на действие. Думите на събеседника му бяха кратки и сбити, но все пак достатъчни, за да удостоверят без всякакво съмнение, че зад вратата, която бе посочил с палец, се спотайва същество твърде странно за бъдещ работодател.
Джо изпита неприятното чувство, че се е изправил пред ситуация, за която не е подготвен: като някакъв нервозен рицар от двора на крал Артур, който се е нагърбил да участва в двубой с огнедишащ дракон, а е забравил да си вземе вълшебната сабя. Годините се изтърколиха назад и той се видя отново единадесетгодишно хлапе, чакащо пред кабинета на директора на началното училище, тъй като последният е обявил, че желае да говори с Пикъринг след утринната молитва.