Ако кажем, че Джо стоеше на място, като че беше пуснал корени, ще се изразим съвсем точно. И той можеше да си остане така неопределено дълго време, ако вратата, за която намекна онзи, който не обичал да го замерят с овесена каша, не се бе отворила с трясък, приведена в действие от един набит едър индивид на средна възраст с голо теме и очи като прожектори.
— Махай се — ревна страховитото видение. — Не желая.
Джо, макар и с разтреперани колена, успя да каже:
— Моля?
— Каквото и да продаваш. Ако правиш абонамент за списания, за да си изкараш колежа, не ми пука, дори и ако никога не прекрачиш проклетия му праг. За какъв дявол те е пуснал Бошър. Я изчакай там, ще му се обадя да дойде и да те изхвърли. Къде, да пукне дано, е Бошър?
— Излезе.
— Излезе?
— Изпари се яко дим.
— Искаш да кажеш напусна?
— Точно това каза, че възнамерява да направи. Носеше куфар.
Новината не натъжи здравеняка.
— Е, както дошъл, така си и отишъл.
— Той ми отвори — продължи Джо, — и даже не си направи труда да извести за мен, толкова бързаше да си обере крушите. Доколкото разбрах, имали сте някакво пререкание.
— Загори ми закуската и аз го замерих с нея — съобщи господин Луелин и вирна брадичката си.
— А, ясно защо беше толкова ядосан. Много хора не обичат да ги замерят с овесена каша. И аз съм между тях.
— А кой си ти?
— Казвам се Джоузеф Пикъринг. Вие трябва сте господин Луелин. Изпращат ме от „Никълс, Еридж, Тръбшоу и Никълс“. Казаха, че искате да ме видите. Което — заключи Джо — правите в момента.
Якият домакин претърпя пълна промяна. Мълниите в очите му изчезнаха, той сграбчи ръката на Джо и я разтърси.
— А ето кой си бил. Радвам се да се запознаем, Пикъринг.
— Много мило от ваша страна — запелтечи Джо.
— Харесва ми как изглеждаш. Създаваш впечатлението точно на улегналия здравомислещ човек, от когото се нуждая — продължи все в същия дух Луелин.
— Това е добре.
— От добре по-добре. Сядай, а аз ще ти напълня чашата.
Почти развеселен, Джо прие поканата. Треперенето, което го бе обхванало в началото на разговора, се изпари така, както гореспоменатият Бошър. Сега се виждаше, че господин Луелин е просто един от ония сладури, които лесно избухват, но тези им настроения, благодарение на това, че сърцата им са на правилното си място, са само гръм и трясък без последствия. Беше срещал тоя тип хора и преди и добре ги познаваше. Вдигат олелия до небесата и човек трябва само да си кротува, докато им мине. Колкото до замерянето с овесена каша, това беше само поза, на която можеш лесно да погледнеш отвисоко, ако имаш широки възгледи. Джо предвкусваше идеални взаимоотношения с бъдещия си работодател.
В този момент младежът забеляза, че въпросният бъдещ работодател го оглежда подозрително.
— Хей! — рече господин Луелин.
— Да?
— Виждал съм те някъде.
— Така ли?
— Къде беше вечерта на петнадесети октомври? — запрати въпроса си господин Луелин към Джо и се взря в него.
Джо трепна. Това бе вечерта, за която не искаше да си спомня, вечерта, когато комедията му „Братовчедката Анджела“ се прости със сцената.
— Бях в театър „Регал“ — призна Джо.
— Отпред?
— Говорех си с портиера.
— Така си и мислех — възбудено продължи господин Луелин. — Ти си онзи, който ме изрита навън, когато исках да светна портиера по тиквата. Сгащи ме изотзад и ме изтика на улицата.
Това беше жесток удар за Джо и ако не седеше, сигурно щеше да му се завие свят. Сладките мечти за топло местенце като дясна ръка на господин Луелин, който няма да може да направи и крачка без неговия съвет и ще му снася царска заплата всеки петък, се спукаха с глухо бълбукане. Джо беше интелигентно момче и знаеше, че на този свят един млад мъж може да избира между два начина на поведение в отношенията си с по-възрастен господин, към чието покровителство се домогва. Може така да му влезе под кожата, че да се превърне в пръв довереник или пък да го докопа за гащите и да го изхвърли през входа за артистите. Но двете едновременно не ставаха.
За своя изненада, обаче, видя само благосклонност в погледа на събеседника си. Ако и това не се казва поглед на доволен баща към обичния му син, каза си Джо, то аз нищо не разбирам от доволни бащи, съзерцаващи обичните си синове.
— Пикъринг — каза накрая господин Луелин, — едва ли знаеш каква изключителна услуга ми направи, действайки по този начин. Сценарият ти беше направо върховен.
Макар че стоеше върху доста несигурна почва относно същността на въпроса, на Джо му се стори, че това, което трябва да направи, е да се нахили скромно, но удовлетворено, като че ли е щастлив, че е бил полезен на господин Луелин и е сторил онова, което всеки на негово място би сторил. Така и направи, а господин Луелин продължи: