Не без основания, както бе изтъкнато, той бе стигнал до заключението, че отсъствието й на масата за обяд издава решението й да изличи Джоузеф Пикъринг от живота си. Сега, обаче, един-единствен поглед му подсказа колко погрешна е била тази теория. Сали стоеше там с полуотворени устни и с блеснали очи. Целият й вид беше на момиче, което е намерило делвата със златното съкровище. Ако и това не беше радост, то той нищо не разбираше от щастливи момичета.
— Ще ми простиш ли някога? — прошепна тя.
Фасулски въпрос.
— Забрави това — отвърна той.
— Мога да обясня, но не знам дали обяснението няма да усложни нещата.
— Няма защо да обясняваш. Знам какво може да се е случило. Била си на път за „Бариболт“, когато си видяла малко златокосо момиченце и връхлитащ отгоре му камион. Хвърлила си се да го спасяваш, но сама си пострадала и тъкмо излизаш от болницата. Прав ли съм?
— Не съвсем. Аз само заспах.
— Ти… Какво каза, че си направила?
— Бях уморена след безсънна нощ и като последният идиот седнах в едно много удобно кресло, а когато се събудих, беше два часа. Надявай се, че не си чакал дълго.
— Около час.
— О, колко ужасно!
— Няма нищо. Един час минава бързо.
— Направо ми идва да си откъсна главата.
— Не, наистина няма нищо. Прекарах си добре. Но ако имаш угризения, можеш да се реваншираш.
— Как? Само ми кажи?
— Като вечеряш с мен днес.
— О, с удоволствие.
— На същото място.
— Ще бъда там.
— Около седем и половина?
— Идеално. Наистина чудесно е, че не си бесен.
— Съвсем не. Разбирам те. Трябвало е да се наспиш. Това изглажда бръчките по челото, както би се изразила даскал ката на господин Луелин.
Намекът за въпросната даскалка естествено не бе разбран от Сали, но споменаването на името предизвика бурна реакция у нея.
— Господин Луелин! Ами да! Сега сигурно ще разплетеш мистерията, която ме измъчва. Как, за бога, се намери в апартамента на господин Луелин?
— Много просто. Аз работя за него.
— Като какъв?
— Дясната ръка на генерала — гордо изпъчи гърди Джо.
— Но това е страхотно. Значи си напуснал работата в адвокатската кантора, която не ти беше по вкуса?
— От днес.
— Е, това се казват хубави новини!
— Да, и аз съм твърде доволен.
— Какъв човек е той?
— Голям сладур. Защо? Идваш да го интервюираш ли?
— Да, и чух, че бил цяла напаст.
— Нищо подобно. Има лека склонност да замеря хората с овесена каша, когато му кипне отвътре, но като изключим това, е направо бонбон. Ето го, идва. Ще можеш сама да прецениш.
Минута преди това вратата, през която бе осъществено отстъплението на господин Луелин, се беше открехнала само толкова, колкото да му позволи да залепи едно ухо на процепа и да чуе гласа на посетителя, който го бе отпратил в скривалището. Доволен, че не е на Вира Далримпъл, той захвърли всички предпазни мерки и се появи на хоризонта щастлив и усмихнат.
— О, ето ви и вас. Влезте, влезте — избъбри гостоприемно Джо. — Това е Сали Фич, която иска да ви интервюира.
— Имахме уговорка — намеси се Сали.
— Да, спомням си. Да се захващаме, тогава. Бягай навън, Пикъринг.
Джо го направи с радост. Ако трябваше да живее на „Енистън гардънс“ 8, щеше да е необходимо да се върне до апартамента си и да си опакова куфара. Пишещата машина и останалите неща можеха да почакат.
— Не забравяй за довечера — напомни той на Сали.
— Няма.
Джо излезе с песен в сърцето. Когато се върна, Сали си беше отишла, а господин Луелин пушеше пура с вида на човек, който е разговарял надълго по въпросите на киното.
— Симпатично момиче — каза той.
Беше попаднал на темата, по която младият му помощник се чувстваше специалист.
— Да — изрече Джо с многозначителна интонация, която сигурно е накарала работодателя му да се почувства при своите момчета на снимачната площадка. — Казваш самата истина, Айви, ако мога да те наричам Айви. Тя е най-прекрасното създание на света. Забеляза ли очите й? Страхотни. Ами видя ли устните й? Да ти падне шапката. А гласа й чу ли го? Като сребърни звънчета, пеещи на лунна светлина. И колкото е красива, толкова е мила, нежна и деликатна. Днес ще я водя на вечеря.