За секунда си помисли дали да не каже и за коричката хляб за закуска, но не беше сигурен дали няма да отиде твърде далече. Дотук Сали не беше показала никакво съпричастие към поетичния му изблик.
— Няма да сме чак толкова зле — обади се тя, практична както обикновено. — Аз имам двадесет и пет хиляди лири.
— Какво!
— И този апартамент.
Джаклин изглеждаше зашеметен. Той гледаше ошашавено Сали, докато тя му разказваше историята. Когато свърши, той призна, че това променя нещата, що се отнася до стандарта им на живот, но изтъкна, че се касае предимно за една дреболия.
— В края на краищата — изтъкна той, — какво са парите? Истината е в любовта.
И като изрази това похвално мнение, той напусна.
4
Скоро след това се върна Дафни Долби. Явно се бе забавлявала при срещата си със старите приятелки от училище и беше в чудесно настроение.
— Къде си ходила на училище, Сали? — попита тя.
— Обучавана съм частно.
— Понякога и на мен ми се е искало — каза Дафни, — но сега не знам. Като погледна назад, не беше чак толкова лошо, а ония изчадия, които ми бяха особено неприятни, определено са се променили с годините. Утре съм поканила някои от тях на обяд. Искаш ли да дойдеш?
— Опасявам се, че не мога. Би ми било много приятно, но трябва да отида до Вали Фийлдс и да прекарам деня със старата ми бавачка.
— Не ти завиждам. Знам ги тия стари бавачки. Слава богу, моята живее в Единбърг. Тя…
Дафни спря. Задуши наоколо. Лицето й стана сурово.
— Сали! Ти си пушила!
— Не аз — отвърна Сали. — Годеникът ми.
— Какво! Сгодена си?
— Да.
— Много си потайна. Откога?
— От тази вечер.
— Кой е той?
— Казва се Уорнър. Джаклин Уорнър.
Това съобщение предизвика кратка пауза в разговора. Винаги е неприятно за едно момиче, което е сгодено, да чуе от приятелка, че и тя е сгодена за същия младеж. Дафни не беше толкова шокирана, колкото биха били много други, защото си спомни, че разказа на Джаклин за наследството на Сали. А доколкото го познаваше, точно такива действия можеха да се очакват от него. Тя не хранеше никакви илюзии за това.
Ето защо, когато проговори отново, беше абсолютно спокойна.
— А Джаклин Уорнър, а-ха.
— Познаваш ли го?
— Срещала съм го.
Последва нова пауза.
— И той не знаеше за наследството ти, така ли?
— Не.
— Ти каза ли му?
— Стана дума, докато говорехме. Той ми обясняваше колко ще ни е трудно и си помислих, че ще го успокоя, ако му кажа.
— Обзалагам се, че му е дошло като гръм от ясно небе.
— Така изглеждаше.
— Зарадва ли се?
— Не особено. Не мисля, че парите много го интересуват.
— А не. Това момче си е чист мечтател.
5
Като каза лека нощ на Сали, Дафни се прибра в спалнята си и седна. Лицето й изглеждаше натъжено. Макар и на вид да бе приела леко последните разкрития, те доста я бяха разтърсили. Не е приятно, когато една девойка гледа на годежа си като на нещо сигурно, което може да приключи с брак във всеки един момент, а изведнаж открива, че има непосредствена опасност годеникът й да й се изплъзне.
Тя обвиняваше себе си, че се е отнесла прекалено доверчиво към Джаклин. Много лекомислено повярва, че той би се държал здраво за годеница с проспериращ бизнес и готова винаги да отпусне заем. Сред книжата й от известно време имаше и едно разрешително за брак, но все беше твърде заета, за да го използва. Рядко й се случваше да прави нещо глупаво, но сега разбираше, че точно това е направила, като е разчитала Джаклин да стои там, където му е мястото.
Но Дафни не беше момиче, което си губи времето в празни жалби. Много преди да изгаси лампата и да се мушне в леглото, вече беше намерила разрешение.
Сутринта, в края на късната си закуска, Джаклин беше изненадан от познато изсвирване на вратата. Като се увери, надничайки иззад пердето на прозореца, че не е някой навлек — кредитор или шивач, той отвори.
Колата й чакаше на улицата, а в нея — мистериозен непознат.
Това беше индивид, който, що се отнася до мишците, можеше да мине за селския ковач или поне за неговия брат близнак, но по отношение на външността си падаше далеч по-ниско от стандартите и на най-нереномирания конкурс за красота. Лицето му изглеждаше като че ли нещо — най-вероятно слон — беше седнало на него и го бе сплескало като мекица. Човек с по-широки разбирания не би си позволил да се настройва срещу ближния си само защото на последния му било сплескано лицето, но в добавка то имаше и мътен, заплашителен поглед, какъвто толкова често може да се види върху лицата на гангстерите в съответните филми. Поглед, който създаваше впечатлението — вероятно съвсем непреднамерено — че на човека му трябва много малко да се разсърди и да ти строши врата. В ръцете си той държеше букет рози.