— Да, Пикъринг, добре си се отървал. Направо си си спасил кожата. Замислял ли си се някога какво означава бракът? Нямам предвид отвратителната процедура на службата с разните му там епископи, свещеници, шафери и потопа от роднини, които си се мъчил да отбягваш от години. Имам предвид това, което идва после. И като казвам това, не говоря за речта, която си длъжен да изрецитираш на сватбената закуска. И тя, и службата са само временни мъки и един корав мъж може да събере сили при мисълта, че скоро ще свършат. Но какво става, когато откриеш, че си свързан доживот с някого, който слиза за закуска, слага си ръцете на очите ти и казва: „Познай кой е“? От това, което казваше за трапчинката на лявата й буза, разбирам, че не й липсва физическо обаяние, но може ли да кара кола? Някой трябва да излиза с колата и да пазарува, докато ти играеш голф. Някой трябва да може да сменя спуканите гуми. А също и писмата. Каква гаранция имаш, че тя ще се грижи за семейната кореспонденция, особено за коледните картички? Както толкова други млади мъже — продължи господин Траут, — ти си си позволил да се хванеш в капана на едно хубавичко личице, без да се запиташ дали човекът, за когото ще се жениш, може да попълни данъчната ти декларация и в състояние ли си да разчиташ на него да рине снега, докато ти си се сгушил пред камината с някой детективски роман. Да — заключи господин Траут разпалено, — ти си късметлия. Ако тя отказва, както спомена, да те вижда и да говори с теб, ти трябва да танцуваш от радост и да се поздравиш с…
— Господи! — изрева Джо.
Това, което предизвика възклицанието му, беше минаващото такси, в което седеше едно изключително привлекателно момиче с красиви очи и трапчинка на лявата буза — с други думи, Сали на път за Вали Фийлдс, за да подслади живота на госпожица Джейн Прийстли, някогашната й бавачка. От Лондон до Вали Фийлдс пътят беше около десет километра и до днес тя го изминаваше с влак от гара Виктория. Но когато едно момиче съвсем скоро ще притежава двадесет и пет хиляди лири на банковата си сметка, то можеше и да си позволи известна екстравагантност.
Това обяснява наетото возило. А фактът, че като измина известно разстояние, то бе задържано в уличното задръстване, обяснява защо Джо, след първоначалното вцепенение успя да скочи в друго наемно возило и да изреве в ушите на шофьора думите, познати на всички почитатели на истинското четиво:
— Следвай тази кола!
Шофьорът беше набит мъжага с мустаци като на морж, който като чу инструкциите, пожела да ги изясни докрай без да остави и най-малката възможност за грешка. Той рече:
— Коя кола?
— Онази там.
— Коя там?
— Черната.
— Това е такси.
— Добре, следвай го.
Това забавяне бе дало възможност на господин Траут да се присъедини към Джо в таксито, което той и стори с най-голяма готовност. Колкото и да бе красноречив до този момент, все още имаше много мъдрости, които можеше да сподели, и беше решен да не лиши Джо от тях. Но първо трябваше да се постави един въпрос.
— Къде отиваме? — гласеше въпросът.
Това бе първият намек, че Джо се е сдобил със спътник. Духът му бе толкова превъзбуден, че не бе успял да забележи до себе си човешкия силует. Откритието не го зарадва, но той бе младеж, който при всякакви обстоятелства бе любезен с по-възрастните.
— Не знам — отвърна Джо.
Господин Траут го изгледа порицателно. Може дори и да е цъкнал с език, но и да го е сторил, грохотът на лондонското движение бе погълнал звука.
— Не е ли това въпрос — попита той, — по който трябва да се вземе някакво решение преди да се започне едно пътуване?
Джо видя, че трябва да обясни. Вече не питаеше толкова нежни чувства към господин Траут както преди няколко минути, когато още не беше скочил непоканен в таксито, но реши, че му е писано да споделя с него.
— Момичето, за което говорихме — отвърна той. — Тя е в таксито отпред.
И отново Траут се отзова на известието с поглед, пълен с укор. Беше благодарен на подтика си да тръгне с Джо.
— И ти смяташ да я последваш и да настояваш за разговор?
— Именно.
Господин Траут беше шокиран и огорчен. Макар да не бе суетен човек, знаеше, че колегите му в Анонимните ергени гледат на него като на деец от висока класа що се отнася до представяне на аргументи срещу брака. Фред Басит често го казваше. А също и Джони Рънсибъл и Дж. Д. Фланъри. Затова беше истинско оскърбление да открие, че речовитостта му не е имала никакъв ефект. Този увлечен млад човек явно си беше толкова загубен, колкото и преди да изрече първата дума и да глътне божествения пургатив.