— И той ми каза това, когато стана дума за нов брак — потвърди господин Траут, — и май беше искрен.
— Ако питате мене — рече Дж. Д. Фланъри, вечният песимист, чийто нрав беше отровен от контактуването с автори, — по-вероятно е всичко това да му подейства точно обратно. На практика след Грейс всяка ще му се стори ангел и той ще се превърне в лесна плячка на първата сирена, която му се изпречи. Особено ако е гаврътнал едно-две питиета. Знаете го какъв става, когато е на градус.
Веждите се сключиха още повече, устните се свиха по-здраво, а погледите съвсем помътняха. Долови се известен упрек към господин Траут.
— Трябваше да го предупредиш, човече — каза Фред Басит.
— Предупредих го няколко пъти — засегна се господин Траут. — Нещо повече. Изпратих го при едни адвокати в Лондон, които познавам, и които ще могат да му намерят човек, до известна степен заместител на Анонимните ергени.
Фред Басит поклати глава. Макар и ентусиаст при описанието на някой привлекателен имот пред евентуалния купувач, в извънработно време той беше реалист.
— Може ли един аматьор да заеме мястото на Анонимните ергени?
— Съмнявам се — съгласи се Дж. Д. Фланъри.
— Аз също — обади се Джони Рънсибъл.
— Трябва му някой като тебе, Ефи — продължи Фред Басит. — Някой, свикнал да си служи с аргументи и да пледира каузи. Дали пък не би могъл да заминеш за Лондон?
— Това се казва идея! — обади се Дж. Д. Фланъри.
Такава не бе хрумнала на господин Траут, но като я огледа от всички страни, се съгласи с предимствата й. Един разговор надве-натри на летището едва ли би имал траен ефект върху мъж с младоженчески уклони като Айвър Луелин. Но ако замине за Лондон и застане плътно до рамото му в позиция, удобна да добавя аргумент след аргумент, ще бъде съвсем друга работа. Мисълта, че ще може да свири върху душата на Айвър Луелин като върху струните на цигулка му допадна. А пък и така се случи, че бизнесът в момента беше в затишие и делата на Траут, можеха спокойно да се оставят в ръцете на Уапшот и Едълстейн. Не беше от ония случаи, когато кантората е във вихъра на някое шумно дело и шефът трябва да е на кормилото всеки един миг.
— Ти си прав, Фреди — заключи той — Дайте ми малко време да уредя нещата в офиса и потеглям за Лондон.
— Не можеш ли да тръгнеш веднага?
— Страхувам се, че не.
— Тогава да се помолим горещо, за да не стане прекалено късно.
— Да, да се помолим — кимнаха Джони Рънсибъл и Дж. Д. Фланъри.
3
Самолетът на господин Луелин вече беше на път. Пълното отсъствие на терористи му даде възможност да стигне до Ню Йорк. Оттам друг самолет го отведе до Лондон, където на тържеството в негова чест, организирано от лондонския клон „Супер Луелин“, той се запозна с госпожица Вира Далримпъл, която наскоро щеше да играе в комедия на име „Братовчедката Анджела“ от младия автор Джоузеф Пикъринг.
Тя беше красива брюнетка, също както и всичките му предишни пет съпруги, и безспорно забележителната й външност го накара временно да забрави мъдрите слова на господин Траут. Едва когато пиесата беше на сцена в продължение на две седмици, господин Луелин осъзна необходимостта от установяване на контакт с „Никълс, Еридж и Тръбшо“ от „Бедфорд Роу“, пощенски район W. C. I.
Глава втора
На сцената на театър „Регал“ на Шафтсбъри авеню Вира Далримпъл и един мъж на около петдесет репетираха сцена от „Братовчедката Анджела“. Всеки, който можеше да следи диалога, би забелязал, че госпожица Далримпъл е обрала всички хубави реплики. И тази забележка би била съвсем уместна. Актьорът, който играеше с нея в момента, се беше оплакал, че да участваш в сцена с госпожица Далримпъл е все едно да си нарисуван на задната завеса.
На последния ред в партера Джо Пикъринг даваше интервю на една девойка, чиято хубост при първия поглед бе сковала гласните му струни. Деловитостта й, обаче, скоро възвърна самообладанието му и те вече си бъбреха като стари дружки. Името й, както разбра, беше Сали Фич и работеше за някакъв непознат за него седмичник. Нещо си на жените, но какво точно на жените той така и не запомни.
Когато Природата е майсторяла Джо Пикъринг, е имала наум създание безгрижно и жизнерадостно. До репетициите на „Братовчедката Анджела“ той си беше точно такъв. Но един чувствителен младеж, чиято първа пиеса е попаднала в лапите на звезда, взискателна като Вира Далримпъл, едва ли би могъл да се радва дълго на тези си качества. Още в началните фази на тяхната съвместна работа душата му беше натежала като олово, а сега, след като оставаха само ден-два до премиерата, той се чувстваше като боксьор в края на последния тежък рунд.