Госпожица Прийстли погледна безмълвно гнусната вещ. Когато жена с високи принципи е отгледала една девойка и я е превела през бурите и катаклизмите на детството, а някой поиска да му я продаде за злато, емоциите й не могат да се опишат лесно. На първо място сред тези на госпожица Прийстли бе жестокото съжаление, че е излязла без чадъра си, защото би я успокоило малко, ако можеше да цапардоса този зализан донжуан по главата. Лишена от тази линия на действие, всичко, което й оставаше, бе да захвърли подкупа далеч от себе си, като че бе змия и да се прибере.
Банкнота от една лира има много достойнства — твърде разнообразни, за да се спираме на всички сега, но има и един недостатък — от нея не става добър снаряд. Тази, която бе запратена към господин Траут, се люшна отпуснато в краката му и когато той се наведе, за да си я прибере, внезапен полъх я вдигна и сякаш й даде криле на гълъб. Банкнотата подскачаше в една посока, после танцуваше в друга. Като че ли й бе вдъхнато празнично настроение и репетираше преди да излезе на голямата сцена. Тя не би могла да бъде по-щастлива, дори и ако й бяха казали, че е избрана за солистка.
Господин Траут не й отстъпваше по пъргавина. Той не бе от онези, които се разделят лесно с каквото и да било под формата на капитал. Веднъж бе прекарал половин час на лакти и колене, опитвайки се да измъкне един долар, който се беше търкулнал под някакъв скрин. Сегашният случай възбуди ловеца у него. Той искаше тази банкнота и бе решен да си я вземе. Накъдето и да се отправеше лудетината, той вървеше по петите й и когато накрая прелетя над оградата в съседната градина, му се стори съвсем естествено да я последва. Знаеше, че може да бъде обвинен по закона за нарушение на неприкосновеността на частната собственост, но кръвта му кипеше и не му пукаше.
Ветрецът бе спрял и плячката лежеше неподвижна на малката тревиста площ пред вратата. Лесен трофей, който направо му се буташе в ръцете. Малко задъхан, но развълнуван от очертаващия се щастлив завършек, той се втурна натам с блестящи очи и протегнати ръце. В този момент някакъв странен звук изотзад като от гърло, което си прави гаргара, го накара да се обърне. Със свито сърце осъзна, че се е озовал в компанията на едно куче.
Господин Траут замръзна, а по кръвоносните му съдове пропълзя неочакван хлад. Никога не се бе чувствал добре в присъствие на кучета, а това бе особено страховит екземпляр — от ония зверове, които обикалят из ъглите и лаят през крайчеца на устата си, куче, което няма как да не е познато на полицията. Господин Траут го гледаше тревожно, а кучето на свой ред наблюдаваше господин Траут с нескрито подозрение.
Името му беше Пърси, споменато и по-рано във връзка с навика му да преследва котките на госпожица Прийстли. Но песът не беше тесен специалист и не се ограничаваше само в този отрасъл. На пощальоните им щръкваха косите, щом го видеха, представителите на потребителските организации реагираха по подобен начин. Мотото на това животно беше: „Ако шава, ухапи го“ и за беда точно в този момент господин Траут шавна. Като изостави по-мъдрата стратегия да стои неподвижен с надеждата, че ще го объркат с цветен храст, той протегна трепереща ръка — действие, за неразумността на което най-добрият му приятел веднага би го предупредил, и изхъхри:
— Добро куче. Добро момче. Добро приятелче.
Най-страшните опасения на Пърси се потвърдиха. Най-неочаквано бе заподозрян, че е изправен срещу звено на организираната престъпност. И колко прав, помисли си той, е бил, когато застана пред този нарушител. Паниката беше лишила гласа на господин Траут от обичайната му вежливост. Неговото „Добро куче“ прозвуча като закана за непосредствени враждебни действия, също както и „Доброто му момче“, а да не говорим за „Доброто му приятелче“. У Пърси не остана никакво съмнение, че се е натъкнал на далеч по-зловещ тип от който и да е пощаджия или представител на потребителска организация. Това постави господин Траут като обществена заплаха по-високо дори и от трите котки на госпожица Прийстли, макар да бяха три зловредни изчадия от доста горен ранг.
И се задейства светкавично, защото споделяше мнението на Наполеон за атаката от отбранителни позиции. Без да чака господин Траут да започне да го обстрелва с бомби, от които джобовете му несъмнено се пръскаха, той захапа протегнатата ръка с цялата настървеност, която му се намираше, а господин Траут произведе рев, който можеше да се сравни с този на дузина котки, настъпени едновременно от дузина мъжки крака, обути в дузина подковани обуща. В резултат Пърси така се стресна, че си плю на петите и изчезна със скорост около осемдесет километра в час, докато някаква жена излизаше от къщата, очевидно търсеща обяснение.