— Имаш предвид пожара в Сан Франциско през 1906.
— А пожар, така ли?
— Пожар — повтори твърдо господин Траут. — Земетресенията са абсолютно непознати в Калифорния.
— Винаги бъркам тия неща. Готово — каза Амилия Бингъм. — Няма да падне, ако не размахваш ръка прекалено. А сега трябва да ми позволиш да ти направя чаша чай. Ще пиеш чаша чай, нали?
— Би било безкрайно освежаващо — даде съгласието си господин Траут.
И точно по време на чая за пръв път той осъзна странните неща, които му се случваха този следобед, както и странните чувства, които се зараждаха в гърдите му. Целият му мироглед като че ли се бе срутил до основи. Докато гледаше как домакинята отпива от чашата си и докато се тъпчеше с възхитителните кифлички, които, както се разбра, бяха нейно производство, господин Траут все повече се убеждаваше, че през последните двадесет години се е движил в напълно погрешна посока. Убеждавайки себе си, че животът на ергена е идеалният живот, той бе допуснал фатална грешка. Все по-ясно и по-ясно, заедно с изчезването на кифличките в стомаха му, осъзнаваше, че това, от което има нужда разумният мъж, е съпруга и дом с кифлички като тези, които винаги да са на негово разположение. С други думи, и той като Ромео, Джо Пикъринг и други известни люде, се бе влюбил от пръв поглед и ако в този момент в ума му се мернеше каквато и да е мисъл за Фред Басит, Джони Рънсибъл и Дж. Д. Фланъри, той би я отхвърлил без угризения.
Изглежда е закон на природата, когато заклет ерген се влюби, да го направи с цялото си сърце и далеч извън размаха на обикновения мъж, който е разпилявал чувствата си тук и там още от невръстна възраст.
На осем години господин Траут бе целунал едно шестгодишно момиченце под клонка бръшлян навръх Коледа, но с това сексуалният им живот бе приключил. Като резултат в продължение на четиридесет години страстите се бяха събирали в гърдите му като вода в язовир. Рано или късно язовирната стена трябваше да се пропука и Амилия Бингъм предизвика това. Внезапно адвокатът усети, че изоставя принципите на целия си живот. Вече не беше златоустият разобличител на любовта, когото членовете на Анонимните ергени сочеха с гордост и жадуваше за Амилия Бингъм така, както елените жадуват за прохладния ручей. Ако в този момент се случеше някой да се появи с клонче бръшлян, той без колебания би я целунал под него.
— Вкусно — въздъхна той, преглъщайки последната кифличка. — Наистина ли ти сама си ги приготвила?
— Да, и ягодовото сладко също е мое.
— Невероятно. Ще ми позволиш да ти се отплатя за гостоприемството. Мога ли да те убедя да вечеряш с мен днес.
— С най-голямо удоволствие.
— Отседнал съм в Дорчестър. Нека да вечеряме там. Какво ще кажеш в седем и тридесет?
— Чудесно.
— И не води Пърси — каза господин Траут. — Ха, ха — допълни той, за да покаже, че се шегува.
— Ха, ха — отвърна Амилия Бингъм.
— Хо, хо — додаде господин Траут.
А наум си отбеляза, че трябва да отиде на фризьор и на маникюр.
Глава десета
Късният следобед на деня, в който господин Траут най-неочаквано срещна любовта, завари Айвър Луелин в най-добро разположение на духа. Намерението му да пъхне пръчка динамит под нежните задни части на лондонските си подчинени бе напълно осъществено; готвачът, когото нае, се проявяваше отлично; презокеанският телефонен разговор със Студиото го увери, че там всичко върви добре, а не беше чувал и дума от Вира Далримпъл. Чувстваше, че Провидението не си поплюва, когато трябва да подслади живота на добрия човек.
Като връх на благоденствието му можеше да се посочи именно онази последна точка в списъка. Ден след ден той все по-ясно осъзнаваше угрозата, която съдържаше в себе си връзката му с Вира Далримпъл. До този момент я беше извеждал на вечеря само два пъти, а бе на косъм от предложението за женитба и едничката случайност отклоняваше катастрофата.
В първия случай някакъв неин приятел от съседната маса го прекъсна тъкмо когато фаталните думи трепереха на устните му. А във втория беше спасен от внезапна атака хълцукания, които му дадоха време да размисли, докато келнерът го потупваше здраво по гърба.
Но той знаеше, че късметът му не може да трае вечно и фактът, че от нейна страна нямаше опити за контакт, му даде нови сили. По време на последната им вечеря беше ужасен, когато забеляза голямата прилика на Вира с последната му съпруга и мисълта, че тя поне засега не представлява заплаха за него, бе направо успокоителна.
Беше размишлявал известно време в тази насока, когато звънецът прекъсна бляновете му. Изправи се и стана да отвори. Ясно съзнаваше, че по този начин поема голям риск, но трябваше да го направи — можеше да е приятелят му Траут. А в този момент той изпитваше вопиюща нужда от среща с него. Траут би подкрепил становището му, че по отношение на Вира Далримпъл действа правилно. Дори и да е уверен, че е надхитрил жената насреща си, мъжът обича да получава поощрение от авторитетна трета страна.