— Траут — каза той. — Ти да не си обърнал няколко?
— Разбира се, че не.
— Тогава защо плещиш тия врели-некипели за разни любящи сърца? Нали вчера…
Той не довърши изречението. Телефонът звънеше.
— Отговори, Траут — отсече господин Луелин. — Ако е за мен, няма ме.
Господин Траут вдигна слушалката и първите му думи накараха господин Луелин да се вкамени от главата до петите като нимфа, изненадана докато се къпе. Защото те бяха „Добър вечер, мадам“ и от тях сърцето му изстина. Поздрави се за мъдрото решение да накара Траут да вдигне слушалката. Разбира се, Лондон беше пълен с такива, към които можеш да се обърнеш с „мадам“, но той се сещаше само за една. При това единствената, на която беше дал телефонния си номер. Боеше се от най-лошото. Ужаси се при мисълта колко далече бе стигнал в задявките с Вира Далрлимпъл — една линия, която би могла да свърши само с гибел. Без дъх изчака Траут да каже, че го няма.
— Страхувам се — господин Траут беше самата любезност, — че в момента не е у дома, но скоро ще се върне и непременно ще предам вашето съобщение. Сигурен съм, че ще бъде очарован. Няма защо — каза накрая, очевидно в отговор на някакъв вид благодарности от другата страна. — За мен беше удоволствие. Дочуване, мадам, дочуване. Какво чудесно време, нали? Някоя си мис Далримпъл — каза той, оставяйки слушалката. — Иска да я заведеш на вечеря вдругиден. Ще те вземе около седем и половина.
Господин Луелин беше втрещен. Ако лейди Шалот, оная, за която е писал Тенисън, беше дошла в този момент, той щеше да я потупа по рамото и да й каже, че знае точно как се е чувствала.
— И… ти… ти й… каза… че… ще… бъда… очарован! — изхриптя той.
След това млъкна, борейки се с чувствата си. Чудеше се как е могъл някога да гледа на Ефраим Траут като на приятел и реши възможно най-скоро да прехвърли правните си дела от неговите ръце в тези на Джоунс, Джукс, Джърнингъм и Дженкинсън. Щеше ли Джоунс, убеждаваше се той, да каже на Вира Далримпъл, че щял да бъде очарован да я заведе на вечеря? Ами Джукс? И дума да не става. Нито пък Джърнингъм или Дженкинсън. И това беше мъж, който се гордееше с членството си в Анонимните ергени. Достатъчно, за да се запита човек накъде отива светът.
Няма да преувеличим много, ако кажем, че господин Луелин беше потресен до дъното на душата си. А такива люде реагират по един от двата начина. Или беснеят и ругаят — този метод е предпочитания от крал Лир, заедно с всичките му там бури, веявици и тям подобни, или пък върху тях се спуска някакво ледено спокойствие, като че ли кръвообращението им е спряло. Господин Луелин спадаше към последната школа. Той можеше да стане раздразнителен за дреболии, но в сериозни кризи се превръщаше в леден къс.
В онзи случай, когато „Уейнстейн колос“ му бяха откраднали две от най-даровитите звезди, никой не можеше да познае по поведението каква вулканична ярост бушува в гърдите му. И така той произнесе почти нежно:
— Ти й каза, че ще бъда очарован, нали? Осъзнаваш ли, че ако заведа тази жена на вечеря, най-вероятно ще й предложа да се омъжи за мен?
— И това ще бъде най-доброто, което можеш да направиш — разпали се господин Траут. — Не съм имал удоволствието да се запозная с нея, но вярвам, че е очарователна, а най-важното е да се ожениш. Кой беше описал ергените като диви магарета в пустинята? Забравих кой, но е бил прав, а какво бъдеще чака едно диво магаре? На практика никакво. Просто продължава да си е диво магаре и да хвърля наляво и надясно къчове, докато нещо се случи, за да сложи край на безсмисленото му съществувание. И никой не дава пукната пара за това, че вече го няма. Ти си луд, ако възнамеряваш да продължаваш като самотен ерген, не че би могъл да се наречеш точно ерген. Бракът е единственият път към удоволствието и щастието. Помисли си за тихите вечери! Тя — заета с плетивото на някаква малка дреха, ти — в старото кресло със своята кръстословица. А до теб — поднос с топли, вкусни кифлички! Помисли си за дружбата, за чувството, че никога повече няма да си сам. Ожени се, Айви. Заведи тази Далримпъл на вечеря и докато хапвате, притегли малката й ръка и я помоли да стане твоя. Извини ме — приключи господин Траут. — Бързам. Трябва да ида на фризьор, а също и на маникюр.
Ефектът от красноречието му върху господин Луелин беше, че към емоциите на лейди Шалот се прибавиха тези на Юлий Цезар в момента, когато Брут го наръгал. Можем да понесем коварството на враговете — дори и да не ни харесва, ще го изтърпим. Но когато ни предаде приятел, раната е страшна и няма лек за нея. Единственото нещо, на което господин Луелин беше сигурен, че може да се опре, беше стабилността на доктрината „Траут“. Всеки друг можеше да му изневери, но Траут беше непоклатим като скала. А ето го сега, да изрича тези чудовищни думи, очевидно без ни най-малкото угризение. В този момент Айвър Луелин не би могъл да бъде по-ужасен и сломен дори и ако беше един от торите в Парламента и чуеше как лидерът му изразява мнение, че в трудовете на Карл Маркс има доста здрав разум и че комунистите не са толкова лоши момчета, когато ги опознаеш.