Казахме преди малко, че в критични моменти господин Луелин винаги запазваше привидно спокойствие, но това се отнасяше само за по-обикновените кризи. При криза от такава величина като сегашната не можеше да се очаква видът му да прикрие големия смут в душата.
Когато господин Траут го напусна, треперенето беше вече неудържимо, филмовият магнат седеше като истукан в креслото и изглеждаше като нещо, което котката е довлякла от боклука. С две думи — беше сащисан, сломен, сразен и смазан.
Ето така го намери Джо, като се върна от разходка, и за негова чест, само един поглед към това измъчено лице му беше достатъчен, за да му подскаже, че за момента трябва да остави настрана собствените си неволи и да се концентрира върху тези на работодателя си.
— Боже господи! — възкликна той. — Какво се е случило?
Господин Луелин започна да докладва, както би се изразил той, в накъсани фрази, но все пак не чак толкова накъсани, та да не може Джо да проследи сценария. Имайки преимуществото да познава мис Далримпъл, той можеше да оцени без затруднение чувствата на всеки, който е застрашен от брак с нея и би потупал съчувствено господин Луелин по ръката, ако последният не я размахваше така енергично. Ясно беше, че сега е моментът всички добри хора да се съберат и да помогнат на страдащия.
— Не ми харесва това — каза той.
— Да не мислиш, че на мен ми харесва — отвърна господин Луелин.
— Само не разбирам защо ще трябва да й предлагаш да се жени за теб. Има толкова други неща, за които можете да си говорите по време на вечерята. Време, книги, положението в Китай, изборите…
Господин Луелин изпръхтя нетърпеливо.
— Обясних ти много ясно, когато се запознахме, но май се налага да го направя отново. Първото нещо, което трябва да си набиеш в главата, е че аз съм човек доволно чувствителен и емоционален. Чатна ли? Не мога да нараня чувствата на хората. Схващаш ли или си такъв тъпанар, какъвто изглеждаш? Да речем, водя я на вечеря. Отначало всичко върви гладко. Минаваме през супата, рибата или каквото е там без някакъв особен катаклизъм, защото тя изчаква — господин Луелин преглътна шумно. — И стигаме до кафето. Кафето е опасното място. Разговорът се прекъсва от пауза.
— Защо?
— Защото тя се готви да си открие картите. Седи насреща с отнесен поглед. Въздиша. Казва колко е самотен животът й и колко празен е успехът и как аплодисментите на публиката не могат да й заменят истинския дом. Тук аз й предлагам да се оженим. Нали трябва нещо да й кажа. Намразил съм кафето за цял живот. Всичките ми бракове са ставали по този начин, даже и с Бернадин Фриганза, която не би разпознала истинския дом, дори и ако й го поднесат на тепсия с гарнитура открая.
— И те никога не ти отказват?
— Разбира се, че не. Кой би отказал?
Джо се замисли. С подобна чувствителност и емоционалност тоя мъж наистина будеше тревога. Имаше само един изход.
— Не трябва да водиш Вира Далримпъл на вечеря.
— Как обаче да се измъкна? Тя ще ме вземе вдругиден в седем и тридесет.
— Не трябва да си тук.
— Къде на друго място мога да съм?
— В болницата.
— Къде?
— В болницата. Там ще си на сигурно място.
Господин Луелин изпръхтя отново. Не би могъл да изпръхти по-яростно дори и ако имаха съвещание в студиото.
— И как ще се намърдам в болницата? Какво предлагаш да направя? Да се хвърля под гумите на някое такси? Да сдъвча сапун и да се престоря, че имам припадък?
— Кажи им, че искаш да си направиш изследвания. И без друго сигурно имаш нужда.
Огънят в очите на господин Луелин стихна. Поредното изпръхтяване беше преглътнато. Той се загледа в Джо с възхищението на любящ баща, чийто отрок е произнесъл първата си дума.
— Пикъринг — каза той, — на това му се вика идея. Тя не може да ме докопа в болницата.
— Само в дните за посещение.
— За ограничено време.
— И сестри, които сноват нагоре-надолу.
— Именно.
— Разбира се, трябва да внимаваш с гроздето.
— Не те разбирам.
— Тя ще ти носи грозде. Нали не искаш да стане белята.
— Ще кажа на доктора, че моят лекар ми е забранил грозде.
— Защото си склонен към апендицит.
— Именно. Пикъринг, ти си златен.