Клуб „Анонимни ергени“

— И какво е твоето обяснение?

— Тъкмо когато тръгвах към ресторанта, някой ми пуснал в чашата пургатив.

— Някой какво?

— Ми пуснал пургатив в чашата. Нали разбираш?

Лицето на Джери придоби измъчен вид. Беше ясно, че интелектуалното ниво на разговора му идва в повече.

— Май трябва да ми разкажеш историята на Пикъринг отначало, Джо. На този етап ми се вижда малко объркана.

Джо започна отначало, а Джери слушаше и кимаше разбиращо.

— Съвсем прав си — заключи накрая той. — Имаш добро обяснение. Мога да ти кажа, че много пъти в живота ми се е искало и аз да имам такова. Трябва да се обадим на това гълъбче още утре сутринта.

— Но тя не иска да ме види.

— Ще те види, ще те види. Планът е следният. Отиваме на адреса, звъним на звънеца, отваря се, шмугваме се вътре и готово. Казвам ние, защото аз ще бъда до рамото ти. И тогава й казваш за пургатива. Добре ли е?

— Идеално.

— Но не съвсем — размисли се Джери. — Защото като види да прекрачваш прага, Сали ще скочи и ще се заключи в банята. Очевидно ти не трябва да си там. Аз ще отида, ще се срещна с нея и ще те информирам, ако облаците са се разчистили. Казвам „ако“, защото не трябва да забравяме, че човек трябва доста да се потруди, за да повярва на това твое обяснение. Нужно е да го изложи някой като моя милост.

Глава дванадесета

1

Има моменти, в които животът ни се обърква и в резултат на това по челото ни се появяват дълбоки бръчки, а изтерзаната ни душа започва да се пита „А сега накъде?“. Та в такива моменти винаги е голямо облекчение да се оставиш в ръцете на някой признат експерт по обърканите работи и да му позволиш да продължи като истински Цезар напред. Домакините, например, започват да виждат светлина в тунела и пищят от щастие, когато се появи водопроводчикът, за да оправи иначе дребната повреда по тръбите. Така и Джо Пикъринг се изпълни с надежда при мисълта, че трудните преговори със Сали Фич се поемат от Джери — един мъж, свикнал да се справя успешно с нежните създания от невръстна възраст. Затова на следващата сутрин беше в доста приповдигнато настроение, когато прекъсна закуската си, за да отговори на телефонното обаждане. Ако не беше повикал Джери на помощ, сега щеше да казва „Ало?“ с немощен глас като старец, молещ за грейката си. В случая, обаче, гласът му звънна като монета, изпусната на паважа.

— Е-хей! — чу се в слушалката. — Пикъринг?

— А, привет, Айви. В болницата ли си?

— Разбира се, че съм в болницата. В „Сейнт Суитинс“.

— Всичко наред ли е? — поинтересува се Пикъринг.

— Горе-долу. Тук се вдига голяма врява. Има някаква джаджа пред стаята ми, която на две минути мучи: „Доктор Бинс, доктор Бинс“. За какво им е притрябвал доктор Бинс не ми е ясно. Сигурно, за да му кажат някой виц. Но не за това се обаждам. Дойде ми наум, че Траут може да дойде и да пита къде съм. Не му казвай за местонахождението ми за нищо на света. Той веднага ще припне и ще изблее на оная Далримпъл майка си и баща си, а след половин час тя ще цъфне тука с гроздето си и загрижените си въпроси.

— Но той не знае къде живее тя.

— Ще открие. Човек като Траут може всичко да открие.

Да не си се изпуснал?

— Устата ми е заключена.

— Какво й е на устата ти?

— Нищо, казах, че е заключена.

— А, добре. Дръж я така.

Тук последва кратка пауза в разговора. Дочу се някакво странно ръмжене — като от прегладнели лъвове по време на вечеря. После господин Луелин проговори отново.

— Пикъринг.

— Тъй вярно.

— Това беше едно момиче с доста къса пола. Искаше да й дам малко кръв. Но аз й дадох да се разбере. „Не си давам от кръвта на Сульо и Пульо“, тъй й рекох.

— Само на приятели, а?

— Именно. Оставих я с пръст в уста. Та за какво говорехме?

— За господин Траут.

— Не го наричай господин Траут. Траут Гадината или Трауг Изменника, ако искаш, но не и това почтително „господин“. На мен лично ми се гади само като си помисля за него. Чувал ли си за Бенедикт Арнолд?

— Чел съм за него.

— Траут трябваше да се казва така.

— Или по-добре онзи да се е казвал Траут.

— Така ли?

— Така мисля.

— Може да си прав. Но защо се хабим за тая отрепка в човешки образ не мога да разбера.

— Съжалявам.

— Какво?

— Казах, че съжалявам.

— Тогава не го прави отново.

— Няма. Как ти се вижда в болницата?

— Можеше да е и по-зле. За няколко дни се ядва, но не бих живял тука, даже ако ми я предлагат на тепсия.

— Сестрите бива ли ги?

— А, ето тук улучи в десетката, Пикъринг. Имам една сестра — екстра работа.