Клуб „Анонимни ергени“

— Е? — подкани го той. — Добре ли мина?

Тревогата в гласа му развесели господин Траут. Струваше му се странно този млад приятел да храни каквито и да е съмнения относно успеха на мисия, възложена на Ефраим Траут от „Траут, Уапшот и Едълстейн“. Отвърна, че всичко е минало от гладко по-гладко. Бил огънал, както се очаквало, Джаклин Уорнър като крехка фиданка и го подчинил на волята си посредством своето неудържимо красноречие. От непоколебимия му вид Уорнър заключил, че всеки спор ще бъде безплоден и че тук се пипа здраво.

Джо го погледна с обожание.

— Траут, ти си чудо на чудесата.

— Полагам всички усилия, Пикъринг.

— Хванал си му цаката, предполагам, как да погледнеш човек право в очите и да го накараш да се предаде.

— Наречи го по-добре талант.

— Сигурно си прав. Както и да е, благодаря ти отново. Бих желал и аз да мога да направя нещо за тебе.

— Можеш. Ще ми дадеш ли един съвет?

— Какъв ти е проблемът?

— Днес вечерям с госпожа Бингъм и искам да се консултирам с теб дали е препоръчително да й предложа да се омъжи за мен.

Джо, който беше в приповдигнато настроение, чувстваше, че този свят ще стане още по-прекрасен, ако всеки започне да предлага брак на всеки. Затова отсъди, че това е чудесна идея.

— Не мислиш ли, че е прекалено рано?

— Какво искаш да кажеш?

— Една проява на мъжка пламенност може да я уплаши.

— Съмнявам се.

— Познавам я отскоро.

— Това е второстепенно, несъществено и маловажно. Жените обичат стремителните мъже.

— Така ли?

— Ами че колко е минало — някоя и друга година — откакто мъжете са грабвали жените на седлата си и са отпрашвали с тях нанякъде. А жените са обожавали подобно нещо. Жалко, че днес не се прави така.

— Много жалко.

— Сега, разбира се, те очакват да им предложиш. Важното е да не го правиш по време на супата. Чакай до кафето. Къде ще вечеряте?

— В Дорчестър.

— Ще те закарам дотам.

— Много мило. А защо не по време на супата?

— Не е романтично.

— Разбира се, разбира се, разбира се. Щях да направя голям гаф. Благодаря ти, Пикъринг.

— Няма защо. Тръгвай, Траут, и бог да ти помага.

Джо беше в настроението на оня джентълмен, който в песничката си пее „Тра-ла-ла, тра-ла-ла, тра-ла-ла, бързам аз като стрела, на сватбата ми ти ела“. В това си настроение, след като достави господин Траут на местоназначението, той упъти таксито към „Фаунтън Корт“. Ако искаме да сме съвсем педантични, това не беше точно сватбата му, но този факт не се отрази много на завладялата го еуфория. На номер 3А беше посрещнат от Сали. Джо тутакси я сграбчи в обятията си, обиколи в това състояние с валсова стъпка четири пъти стаята и я информира, че този е най-щастливия му ден от цялата прекрасна година, защото тъмната угроза „Джаклин Уорнър“ е обезвредена.

— Всичко е уредено — каза й той. — Няма да обличаш сватбената рокля.

— Знам — отвърна Сали. — Той вече е женен.

Джо още веднъж усети онова особено чувство, като че някой го е млатнал по носа с мокър шаран. Той отхлаби здравата прегръдка и зяпна с недоумение.

— Той е какво? Кой ти каза това?

— Дафни. Точно за нея е женен. Каза ми след като ти и господин Траут тръгнахте.

— Коя е Дафни?

— Дафни Долби. Тя живее с мен.

— А, сладураната — Джо си спомни забележката на Джери Никълс.

— Тя наистина е сладурана — каза Сали, — но не за това Джаклин се е оженил за нея. Май е по-добре да ти обясня.

— Ако не искаш съвсем да се оплета като пате в кълчища, обяснявай.

— Всъщност, доста е просто.

— За ум като твоя, може би, но не и за мен.

— Дафни е била сгодена за Джаклин.

— Къде са й били очите?

— Била е решена да стане лейди Уорнър.

— А, разбирам.

— И когато й казах, че съм се сгодила за него, естествено се е размислила. Решила е, че трябва да действа бързо или ще го загуби, защото аз съм много по-изгодна партия от негова гледна точка. Току-що наследих двадесет и пет хиляди лири.

— Да. Джери Никълс ми каза.

— Така че тя го откарала в регистратурата и го принудила да се ожени за нея.

— Да, сега проумявам. Тя май е страхотно момиче.

— Такава е.

— Трябва да я поканим на вечеря, когато се установим в нашия малък дом.

— Страхувам се, че май наистина ще бъде съвсем малък.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма да можем да си позволим повече. О, Джо — въздъхна Сали, — направих страхотна щуротия. Аз съм най-голямото диване на тоя свят.

Глава четиринадесета