— Лош късмет — каза тя накрая.
— Наистина преживях нещо като шок.
— Но как успяваш да присъстваш на репетициите, ако трябва да си в офиса?
— Пуснаха ме за този следобед.
— Ясно. Харесва ли ти работата там?
— Не много. Изкарвам си прехраната, но ми се ще да имах целия ден за писане.
— И при мене е същото.
— Как ти върви писането?
— Не много зле. Но аз съм тази, която трябва да те интервюира.
— Ти си тази, за която ми се иска да науча нещичко — призна Джо.
— Е, добре, щом желаеш да чуеш историята на моя живот, ето ти я. Дъщеря на свещеник от Устършир. Напуска рано родния резерват. Работи на различни места. Доста време прекарва като секретарка и придружителка на Летиша Карбъри. Чувал ли си някога за нея?
— Нямам никакъв спомен.
— Свързана е с дейността на Антиникотиновата лига.
— Тогава по-добре, че не съм я срещал. Знам ги тоя тип жени. Тлъсти и склонни към малтретиране на всичко живо.
— Напротив. Слаба и нежна като котенце. Не много интелигентна.
— Предполагам, щом те е уволнила.
— Какво те кара да мислиш, че ме е уволнила?
— Е, нали сега си тук, далече от вредното й влияние.
— Работата стана твърде тежка за мен и тя реши да наеме мъж. Можех да остана като нейна придружителка, но тя внезапно си науми да се установи в Южна Америка, а аз не исках да напускам Англия. Ще попиташ защо Южна Америка. Вероятно защото беше чула, че там много се пуши. Надяваше се да разпръсне лъчите на просветлението. Разделихме се в най-добри отношения и със сърдечни пожелания. Нещо като майка и дъщеря или поне като леля и племенница, не че съм чувала някога леля да отправя сърдечни пожелания към племенница.
— Нито пък чичо да отправя сърдечни пожелания към племенник, струва ми се.
— После дойдох в Лондон и се установих на сегашната си работа.
— Щастлив край, а?
— Напълно. Обичам да върша това. А сега, за бога, нека да чуем твоя милост. Предполагам, че тази пиеса означава много за теб — нали ти е първата.
— Означава всичко.
— Е, на добър път.
— Благодаря. Писала ли си някога пиеса?
— Я най-после остави на мира моя живот — упрекна го Сали. — Ако си мислиш, че съм дошла тук, за да ти предоставя материали за биографията ми, се лъжеш.
Когато вече си бе отишла, твърде скоро ако питате Джо, му дойде наум, че няма да е зле да се сдобри с госпожица Далримпъл. Той я пресрещна, когато тя си тръгваше от театъра, и я покани на обяд. Поканата бе приета, но се оказа, че вече имала ангажимент с някой си господин Луелин, важна клечка в света на киното.
Глава трета
1
Възкачен на стола си в кабинката пред входа за артистите, Мак, портиерът на театър „Регал“, усещаше в душата си някаква потиснатост. И това не бе поради факта, че му се пушеше, а не му позволяваха, а поради далеч по-алтруистични причини. Зад онази врата от лявата му страна комедията „Братовчедката Анджела“ от Джоузеф Пикъринг приключваше кратката си кариера, а това натъжаваше Мак.
Не че го засягаше лично дали е успяла или не да забавлява публиката. Както често казваше, това, което става от другата страна на вратата му минаваше през едното и излизаше през другото ухо. Успех или провал, триумф или фиаско, той продължаваше напред, като един от ония вечни служители във Форин Офис2. Но по време на краткото им познанство Мак бе обикнал автора на „Братовчедката Анджела“ и съжаляваше за лошия му късмет. Като си помислеше за някои от ония гадняри, чиито пиеси се бяха задържали година, че и повече, на сцената на театър „Регал“ откакто започна работа тук, не можеше да не упрекне Съдбата, че е сгрешила в сметките, като е отредила само шестнадесет представления за достойното отроче на Джо Пикъринг.
Тези мисли бяха изречени наум, тъй като нямаше с кого да ги сподели. Единствената му компания беше някакъв мъж на средна възраст, който се беше облегнал на стената с примижали очи и унесена усмивка на лицето. Не може да се каже, че в косите му имаше лозови листа, тъй като коси на практика липсваха, но и за далеч по-слаб диагностик от портиера би било ясно, че човекът, както е прието да се казва, е на градус. Мак го определи като американец и за пореден път се удиви как гражданите на тази голяма страна успяват да обърнат толкова много чаши и пак да се държат във вертикално положение.
Очевидно обмяната на размисли — или това, което Шекспир би нарекъл годеж на умовете — не би била по силите на една толкова размекната глава и скоро разсъжденията на Мак се насочиха към шансовете на коня, който скоро щеше да се състезава на Катърик Бридж и в чийто успех имаше значителен финансов интерес. В този момент вътре се втурна човек, който беше по-млад и значително по-приятен за окото от предхождащия го. Всъщност, направо изглеждаше зашеметяващо. Беше обгърнат от оная ефирна омая ала Пърси Биш Шели, която пронизва жените в сърцата. Тази магия, обаче, не действаше толкова силно върху мъжете и Мак го огледа с нескрита неприязън.