Онзи попита:
— Господин Пикъринг тук ли е тази вечер, Мак?
На което Мак отвърна:
— Оттатък в предни позиции.
Наконтеният младеж се оттегли и Мак се отдаде на предишните си размисли. Но скоро трябваше отново да поднови социалния си живот. Вратата към сцената се отвори и оттам се показа Джо Пикъринг.
Поради стечението на обстоятелствата от другата страна на тази врата Мак не посмя да го посрещне с обичайната си усмивка. Докато го поздравяваше, лицето му остана все така мрачно.
— Здравейте, господин Пикъринг.
— Здравей, Мак. Отбих се да си вземем довиждане.
— Яд ме е, че си отивате, господин Пикъринг — призна си Мак. — Жалко, че пиесата не сполучи.
— Да, провали се.
Откъм стената се разнесе гръмогласно хъркане. Джо изгледа подсвиркващия въпросително.
— Фиркан, а? — понижи той глас.
— Пиян-залян — отсече Мак с флоберовски усет към точната дума. — Чака госпожица Далримпъл.
— Ще си паснат — кимна с глава Пикъринг.
— А-ха.
— Не че не е направил каквото трябва. Ще ми се да отида и да се подредя точно като него.
— Хайде-хайде, господин Пикъринг.
— Не одобряваш ли намерението ми да удавя мъките си?
— Мисля, че го взимате твърде присърце, сър. На всеки му се случват неудачи — философски вметна Мак.
— Надявах се да съм изключение.
— Просто трябва да се поучим от тях.
— Проповядваш примирение със съдбата, така ли?
— Сър?
— Лесно ти е да го кажеш. Ти си един щастлив и волен портиер, без едничка грижа на света.
— Да, сър, но не си мислете, че не бих желал нещо по-добро, ако можех да го получа. Когато си отбих службата, нямаше други доходни места, освен това. Затова и станах портиер. Но няма да ме чуете да се жалвам от късмета си. И аз бих искал да съм шеф на Английската народна банка или да си имам хубава малка пивница някъде, но си знам гьола.
Красноречието му развълнува Джо и той кимна с разбиране.
— Направо го закова, Мак. Даде ми да разбера. Няма и да си помисля повече за давене на мъката. Никакво самосъжаление.
— Ето, това е. Дръжте се, сър.
Настъпи тишина. Мак я наруши пръв.
— От предния вход ли ще излезете, господин Пикъринг?
— Не, нагледах й се точно на тази пиеса. Защо?
— Мислех си, че ако излезете отпред, ще срещнете сър Джаклин Уорнър, баронета. Той беше тук преди малко и питаше за вас, а знаете какъв е муфтаджия. Искаше да измъкне нещо, познах го по очите. Обзалагам се, че е крънкал от всеки в Уест Енд3, откакто взе да се навърта тук. Даже и от мен поиска онзи ден. Почувствах се като че ли съм от някоя богаташка фамилия.
— Ако всички, от които Уорнър е взимал пари, се съберем, ще станем едно голямо семейство. Да, той явно не е от най-добрите ни баронети.
— И още как, господин Пикъринг. Джак Уорнър, пфу! — възкликна Мак с отвращение и човекът, облегнат на стената се размърда като Спящата красавица, събудила се от дългия си сън. — Ако искате да знаете, за мене Джак Уорнър е мазник и пиявица.
Онзи от стената се отдели от нея. Сега очите му бяха отворени, а лицето строго. Проговори с леден глас:
— Чух какво каза.
Едно пронизително „У-ух!“ се откъсна от гърдите на Мак. Като че ли му беше проговорила статуя или отдавна вкочанен мъртвец. Също толкова стреснат бе и Джо. Последното нещо, което се очакваше от тоя налян до козирката тип, бе свързана реч.
— И — продължи говорещият — възнамерявам да ти тресна един по тиквата. Джак Уорнър е мой скъп приятел. Е, като казвам скъп приятел, не сме се виждали от три години, но това няма значение. Всеки, който чуя да позори името му, ще получи един по тиквата. При споменаването на това име хората от единия край на Холивуд, та чак до другия, си свалят шапките… Ако имат такива.
— Той нямаше предвид този Джак Уорнър — каза Джо и се почувства като истински пацифист.
— Ти не се бъркай — озъби се възкръсналият.
Джо настоя.
— Говорехте за шапки и за Холивуд — отбеляза той. — Предполагам там не се носят много шапки.
— Съвсем рядко.
— И слънцето никога не е прекалено силно — няма опасност от слънчев удар — поведе разговора в съвсем друга посока той.
— Абсолютно никаква.
— Но получаваш хубав тен — продължаваше упорито да дълбае в темата Джо.
— Естествено. Кой може да ти попречи?