Джо Пикъринг въздъхна с облекчение. По всичко личеше, че като е отклонил хитро разговора към метеорологичните условия в Южна Калифорния, е предотвратил неприятна кавга. Такт, мислеше си той, ето това е необходимо в спешни ситуации, такт и присъствие на духа.
— Трябва да е чудесно в Холивуд — каза той. — Всичките тия портокали и филмови звезди.
Макар и с най-добри намерения, този път изглежда бе избрал погрешна тема за хвалебствената си реч. Лицето на пияния приятел на Джак Уорнър потъмня, а устата му се изкриви, като че ли е хапнал развалена стрида. Коментарът му върху думите на Джо не можеше да бъде наречен другояче, освен суров.
— По дяволите филмовите звезди! — изграчи непознатият.
— Именно — побърза да потвърди Джо. — Именно, да, точно.
— Измета на обществото — продължи в същия дух той.
— Сигурно сте прав.
— Аз винаги съм прав.
— Но портокалите. Тях сигурно харесвате?
— По дяволите и портокалите. Сега нямам време да дрънкам за портокали. Трябва да тресна тоя тип по тиквата.
И като каза това, фирканият се приближи до кабинката на Мак и започна да се катери по прозореца.
Джо разбра, че ситуацията става деликатна. Беше от ония, в които се налага решителна намеса на трета страна, за да не направи нито един от противниците нещо, за което после да съжалява. Мак щеше да загази, ако си позволеше да се впусне в лична схватка с посетител, а срещуположната страна със сигурност щеше да съжалява, ако успееше да тресне въпросната тиква. С похвална бързина младежът се вкопчи в дрехата на пияния и задърпа. После беше лесно да го изправи, да го придружи до вратата към улицата и да го изтика навън. Забеляза, че вали, но повереникът му сигурно щеше да си намери такси преди да е подгизнал. Когато свърши, той се върна при Мак, усещайки се като бой скаут, който е извършил поредното добро дело за деня.
— Слава богу! — въздъхна Мак.
— Наистина, слава богу! — съгласи се Джо Пикъринг.
— Всякакви ги има — продължи портиерът.
— Така е. Кой беше гостенинът?
— Нямам представа. Каза си името, но го забравих. Лу някой-си.
— Май е от Холивуд.
— Не знам откъде е, но ми се иска да си беше стоял там. Задължен съм ви, господин Пикъринг, че се намесихте така бързо.
— А, дреболия. Довиждане, Мак.
— Довиждане, сър. Повече успех следващия път.
— Ако има следващ път.
— О, ще има, господин Пикъринг. Слънцето ще се покаже и за вас. Няма да мине много и късметът ще ви се усмихне.
— Надявам се да побърза — каза Джо. — Ако го срещнеш този мой късмет, кажи му да си размърда кокалите.
Той излезе на улицата и тръгна към скромния апартамент, който наричаше свой дом. Дъждът беше спрял, но имаше локви, в които беше желателно да не стъпва. И тъкмо беше избегнал една, когато се блъсна в някакъв твърд предмет и политна.
Сграбчи го в ръце. Днес изглежда му беше денят за сграбчване на ближни в прегръдките си. Преди малко това бе господин Лу-някой-си от Холивуд, а сега пък — Сали Фич. Бяха минали няколко дни от предишната им среща, но той я разпозна безпогрешно.
2
— Господи! — викна той. — Ти ли си?
— О, здравей — възкликна Сали.
— Казвам се Пикъринг, ако си спомняш.
— Не съм забравила. Благодаря, че ме хвана така сръчно.
— Няма защо. Какво правиш? Изпълняваш някакъв танц ли?
— Куцам. Токът ми падна.
— А това ли било?
— Ходех си кротко и мирно — започна Сали, — когато тряс — няма ми го токът на дясната обувка. И ето ти проблем в навигацията.
— Мога да си представя.
— След малко ще дойде такси — прекъсна го тя. — Междувременно, казвай новините. Боксирал ли си се напоследък?
— Не и тия дни. Освен дето се запитах дали да цапардосам Вира Далримпъл по окото, но от мен да мине.
— Надявам се тя да не е съсипала пиесата ти. Как върви?
— Свърши се.
— О, не!
— Точно тази вечер.
— Наистина съжалявам. Трябва да се чувстваш ужасно.
— Бил съм и по-весел.
— Не изглеждаш много тъжен.
— Само маска. Заклех се да не се поддавам на самосъжаление. В края на краищата, имало е толкова хора къде-къде по-зле от мен.
— Би могло да се погледне и от този ъгъл — съгласи се Сали.
— Вземи например момчето, което стояло само на горящата палуба, след като всички избягали. Не може да му е било приятно.4
— Ни най-малко.
— Но не съм чул да е опявал. Ами Наполеон. Страдал е от киселини в стомаха. Не е можел нищичко да хапне. Всеки път, когато ставал от масата, усещал как в корема му се устройва боксов шампионат за диви котки. А отгоре на всичко и Ватерло.
— И сигурно единственото, което е казвал, било „О-лала“.