— Не можеш да се ръководиш от мен — каза Сали. — Аз съм от послушните и хрисимите. Бих си казала, че ако съм обещала да почитам и слушам господинчото, по-добре е да започна веднага. Предполагам, много зависи и от съпруга. Чарли прилича ли на ония костеливи, властни мъже, които удрят по масата и реват: „Слушай сега. Веднъж и завинаги…“
— О не, изобщо не е такъв. Казва ми: „Избери това, което ще те направи щастлива.“
— Но иска да напуснеш работата си?
— Да.
— Тогава я зарежи, драга, зарежи я. За такъв мъж си струва да се жертваш.
— Мисля, че ще го направя.
— Точно така. Разбира се, това означава, че животът ти ще загуби част от удоволствието, но какво от това? Щом веднъж си видяла един от пишещите братя в делириум тременс, значи си ги видяла всичките. Твоят Чарли изглежда е златно момче. Явно е от ония, всеотдайните. За такъв бих се оженила и аз.
— А ти защо не се ожениш, Сали? Сигурна съм, че ще ти хареса.
— Никой не ми е предлагал, поне не напоследък. Веднъж бях сгодена, но не се получи.
— Скарахте ли се? Някакво недоразумение? И сте били твърде горди да се изясните? — въодушеви се Мейбъл, която четеше разкази в женските издания, като това на Сали, когато нямаше работа или не гледаше журналисти в делириум тременс. — Кой беше той? Някой духовник?
— Защо пък духовник?
— Нали баща ти е бил свещеник. Около теб трябва да е било гъчкано с духовници. Или пък е бил доктор?
— Какво те кара да мислиш така?
— Не може да има голям избор в местенце като Мъч Мидълфолд. Или пък…
— Съдържателят на местната кръчма? Сезонният работник? Учителят? Не, не бяха те. Беше баронет, скъпа, при това седми баронет. Татко обучаваше няколко подбрани младежи, които щяха да кандидатстват за дипломати, и Джаклин беше между тях. Така се запознахме.
— Странно име.
— Наследствено. Предавано във фамилията от много години.
— Ти ли развали годежа?
— Не, той. Каза, че щели да минат години, преди да си позволим да се оженим и няма да е честно да ме кара да чакам.
— Не е имал пари ли?
— Да. По бързата процедура шестият баронет профукал всичко на залагания. Не им е лесно, Мейбъл, на седмите баронети.
— Той в Лондон ли е? Виждате ли се?
— Да не би да ме интервюираш? Да, в Лондон е и понякога го срещам. Ходим от време на време на театър.
— Надявам се да ти е минало.
— О, напълно.
Мейбъл стана и се протегна като котка, която се е събудила неочаквано и е видяла пред себе си паничка с прясна риба. Трябвало да се прибира в стаята си.
— Имаш да пишеш писма ли?
— Не пиша писма в почивния си ден. Ще почета неделните вестници. Има страхотно криминале в „Световни новини“.
Когато остана сама, Сали потъна в размисъл. Напоследък не се сещаше често за Джак Уорнър. Но сега, когато любопитството на Мейбъл беше извадило на повърхността спомените, с известна изненада откри, че е направила грешка, заявявайки толкова самоуверено, че магията му е престанала вече да действа. Старите чувства бяха все още живи в сърцето й. Един мъж може да не е обект на възхищение за строги мъжки критици като Мак портиера, но ако съчетава привлекателна външност, приятен език и патетична мечтателност, не може лесно да бъде изтрит от паметта на нежните създания, особено ако го виждат от време на време.
Вълшебните моменти от ония дни, прекарани в Мъч Мидълфолд, изплуваха в съзнанието й — разходки по поляните на лунна светлина, целувки в сенчести прикрития, екскурзии с лодката надолу по реката… Докато Мейбъл се върна, Сали вече беше изпаднала в настроение, което всеки би класифицирал като сълзливо. При това глупавото й състояние се задълбочаваше все повече и повече.
Влизането на Мейбъл подейства като коректив. Тя отвори вратата с такава сила, че прозорците зазвънтяха и се втурна към Сали, издавайки развълнувани писъци. Размахваше един вестник.
— Погледни това, Сали!
— Какво да погледна?
— За тебе е.
— Кое е за мене?
— Прочети. Ето тук, където е палецът ми.
Сали взе вестника и в същия миг миналото с нощните разходки и целувки изчезна като с магическа пръчица. Нямаше нужда да разчита на палеца на Мейбъл като пътеводител. В момента, в който хвърли поглед към страницата, собственото име изскочи като изплашен заек пред очите й.
— Дръж ме, че ще падна! — възкликна тя и коментарът на Мейбъл, че тая работа си е направо за едно хубаво падане, бе напълно оправдан.