Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“
Този роман е посветен на мъжете и жените
от тайните служби на Съединените щати.
И на Лари Киршбом, първокласен редактор,
голям издател и чудесен приятел.
Пролог
Тежкият шевролет събърбан фучеше в притихналия мрак на провинциална Вирджиния. Четирийсет и една годишният Аднан ал-Рими напрегнато стискаше кормилото, втренчен в пътя, осеян със завои. Тук беше пълно с елени и Аднан нямаше желание да види как някакви окървавени рога пробиват предното стъкло. Облечената му в ръкавица ръка пусна кормилото и опипа кобура под якето. За Аднан оръжието беше не само защитно средство, но и необходимост.
Някакъв шум отгоре го накара да извърне рязко глава към страничното стъкло.
Пътниците на задната седалка бяха двама. Мъжът, който оживено разговаряше на фарси по мобилния си телефон, беше Мохамед ал-Зауахири — иранец, пристигнал в страната малко преди 11 септември. До него седеше афганистанецът Гул Хан — едър мускулест мъж с бръсната глава, който беше дошъл в Щатите само преди няколко месеца. Беше облечен с ловджийско камуфлажно яке и сръчно проверяваше автомата на коленете си. Щракна пълнителя и сложи превключвателя за огъня на кратки откоси от два патрона. После вдигна поглед към предното стъкло и разсеяно проследи първите дъждовни капки, които плъзнаха по него.
— Красив пейзаж — каза Хан на пущу — език, който Мохамед говореше, но не и Аднан. — Моята страна е осеяна с металните скелети на съветски танкове. Селяните просто ги заобикалят, когато орат нивите си. — Помълча малко и добави със задоволство: — И американски си имаме.
Аднан непрекъснато поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Не обичаше въоръжени хора зад гърба си дори когато бяха мюсюлмани. Към иранеца също не изпитваше голямо доверие. Самият той беше роден в Саудитска Арабия, но от малък се беше преселил в Ирак. Като младеж бе участвал в опустошителната война между Ирак и Иран и оттогава дълбоко ненавиждаше иранците. Етнически погледнато, Мохамед ал-Зауахири беше персиец, а не арабин като него. И това беше още една причина за недоверието му.
Мохамед приключи телефонния разговор и избърса някакво кално петънце от каубойските си ботуши. Погледна скъпия си часовник и с доволна усмивка се облегна назад. После подхвърли нещо на фарси и Хан се разсмя. Дъхът му вонеше на лук.
Аднан стисна по-здраво кормилото. Беше отговорен човек и не понасяше безгрижието на иранеца към сериозните неща. Секунда по-късно отново надникна през страничния прозорец.
Мохамед също долови шума, смъкна стъклото и подаде глава навън. Видя червените сигнални светлини в облачното небе и избоботи някаква заповед. Аднан кимна и натисна газта, а двамата отзад закопчаха предпазните си колани.
Шевролетът се понесе още по-бързо по тесния път. Вземаше завоите с такава скорост, че пътниците бяха принудени да се вкопчат в ръкохватките. Но дори и най-бързата кола на света не можеше да избяга от хеликоптер, особено на планински път.
След няколко минути Мохамед изкомандва Аднан на фарси да отбие под някое дърво, за да видят дали хеликоптерът ще продължи пътя си.
— Може би е станала катастрофа — предположи той. — Сигурно превозват екип на бърза помощ.
Аднан сви рамене. Не говореше добре фарси и нюансите на езика често му убягваха. Но и без да е лингвист, той ясно долови напрежението в гласа на Мохамед. Насочи автомобила към няколко дървета встрани от пътя. Тримата изскочиха навън и приклекнаха около него. Хан вдигна автомата към небето. Аднан също извади пистолета си. Мохамед само стисна телефона в шепата си и притеснено погледна нагоре. За миг всичко беше спокойно, после хеликоптерът изведнъж изскочи над главите им. Силният лъч на прожектора проникна през гъстите листа.
— Мамка му! — промърмори на английски Мохамед и кимна на Аднан да заеме по-добра позиция за наблюдение.
Иракчанинът се наведе, притича към дърветата и предпазливо надникна. Хеликоптерът беше увиснал на двайсетина метра над пътя. Без да губи повече време, той се върна да докладва.
— Може би търсят място за кацане.
— Имаме ли гранатомет в колата? — попита малко изнервено Мохамед. Беше свикнал да ръководи подобни операции, а не да бъде обикновен изпълнител — от онези, които вършат мръсната работа и нерядко срещат смъртта си.
— Не — поклати глава Аднан. — Не очаквахме, че тази вечер ще ни потрябва гранатомет.
— Мамка му! — повтори Мохамед и изсъска: — Според мен се готвят да кацнат!
Листата над главите им се раздвижиха от вихрите на витлото. Аднан кимна.
— Хеликоптерът е двуместен, а ние сме трима — каза той и впери очи в лицето на командира. — Извади пистолета и бъди готов да го използваш, Мохамед. Няма да се предадем без бой и със сигурност ще видим сметката на някой и друг американец.