— Срещу кого трябваше да ги използвате?
— По-добре да не знаеш — мрачно отвърна Стоун, после се ослуша и сложи пръст на устните си. В далечината се зачуха стъпки и той мълчаливо посочи към един от прозорците. Изкачиха дървените стъпала и предпазливо надникнаха надолу.
В залата се появиха трима корейци. От начина, по който започнаха претърсването, личеше, че действат като отлично синхронизиран екип. Напредваха бавно, прикривайки се взаимно с оръжията си.
Затаили дъх, двамата ги взеха на мушка. Стоун моментално разбра какъв е проблемът, който стои пред тях — автоматичните карабини МР–5, с които бяха въоръжени корейците. Дори да елиминираха двама от тях с първите си изстрели, третият щеше да остане и щеше да е разкрил позицията им. А два пистолета съвсем не бяха достатъчни срещу автомат МР–5, особено ако се държи от опитен боец.
— Пресвета Дево! — възкликна Рубън, заковал смаян поглед върху единия от корейците, който се срина на пода с нож в шията. Колегите му пуснаха няколко откоса в посоката, от която долетя ножът, след което светкавично заеха позиция зад стария автомобил. Бяха с гръб към членовете на клуба „Кемъл“, които спокойно можеха да ги застрелят. Видял въпросителния поглед на Рубън, Стоун само поклати глава. Явно искаше да разбере какво става, преди да са се разкрили.
Единият от корейците извади от джоба си ръбест предмет, изтегли предпазната игла и го запрати към мястото, откъдето беше долетял ножът.
Стоун сграбчи рамото на Рубън и двамата се проснаха на дъските, въпреки че гранатата не беше хвърлена в тяхната посока.
Експлозията разтърси затвореното помещение. Стоун и Рубън изчакаха да се разсее димът и предпазливо надникнаха през фалшивия прозорец. Тъкмо навреме, за да видят как корейците тръгват напред, но и малко рано, защото залата все още беше запълнена от гъсти облаци дим.
Миг по-късно от пушилката изскочи фигурата на мъж, облечен изцяло в черно. Движеше се с невероятна скорост и лекота, сякаш неподвластни на земното притегляне. В ръцете му проблеснаха две дълги извити саби, приличащи на странни криле.
Два светкавични замаха, и автоматите на корейците изтропаха на земята. Те посегнаха към пистолетите си, но блестящите остриета срязаха презрамките на кобурите със смайваща точност. Пистолетите паднаха и мъжът в черно ги изрита встрани. Всичко се случи за част от секундата.
После мъжът зае позиция между двамата корейци, ръката му се вдигна и бавно смъкна черната маска, а сабите легнаха в краката му.
Том Хемингуей огледа лицата на смаяните си противници и изрече нещо на корейски.
— Какво им каза? — попита с напрегнат шепот Рубън.
— В общи линии да се предадат или да умрат — отвърна Стоун, заковал очи в невероятната сцена, която се разиграваше пред очите им.
— Мислиш ли, че ще отстъпят?
— Не. Те са от Северна Корея и са научени да търпят много повече болка от обикновените хора.
И ще им се наложи да използват уменията си до крайност, добави мислено Стоун, забил поглед в лицето на Хемингуей.
Като по команда азиатците заеха бойна позиция, отговаряща на изискванията на таекуондото. Единият направи финт с крак, но Хемингуей дори не понечи да реагира. Отново подхвърли нещо на корейски, но двамата поклатиха глави. Вторият се стрелна напред и вдигна крак за унищожителен ритник, но Хемингуей улови глезена му с една ръка, завъртя се и го хвърли няколко метра назад. От устата му излетяха още няколко думи.
— Каза „Съжалявам, че съм принуден да го правя“ — промърмори Стоун, усетил очаквателния поглед на приятеля си.
Атаката на Хемингуей беше толкова стремителна, че спря дъха им. Юмрукът му прониза колебливия гард на единия от корейците и се стовари в гърдите му. После тялото на американеца се завъртя във въздуха със скоростта на мълния и кракът му се заби в слепоочието на нещастника. От своя наблюдателен пост Стоун и Рубън ясно чуха зловещото хрущене на шийните му прешлени.
Вторият кореец хукна да пресича улицата, с цел да се укрие зад старата кола. В един момент се завъртя и запрати ножа си по посока на връхлитащия Хемингуей. Острието закачи ръката му, но той не спря. Кракът му се стрелна нагоре и улучи брадичката на азиатеца, който отхвръкна и се блъсна в колата. Хемингуей се спря, погледна кръвта върху ръката си и бавно тръгна напред.
— Предстои ни грозна гледка — прошепна Рубън.
Но Хемингуей уби корееца още с първия замах. Никога през живота си Стоун не беше виждал удар, нанесен с такова ожесточение. Атаката му приличаше на нападение на разгневена мечка гризли.
Хемингуей не позволи на тялото да докосне земята. Притиснал го до купето на стария автомобил, той продължи да му нанася удари — в главата, в гърдите, в корема. Ръцете му се движеха със смайваща бързина и огромна сила. Когато трупът най-сетне се сгърчи на земята, вратата на колата зад него беше силно огъната навътре.