Помещението потъна в мрак. Надяна очилата за нощно виждане и трескаво се огледа из призрачно зеленикавия свят.
Къде е Рубън? Къде е? В следващия миг го съзря — беше се проснал до преобърната носилка и притискаше ръка към тялото си. Кореецът не се виждаше. Стоун продължи да се оглежда. В единия ъгъл бяха струпани носилки и друго медицинско оборудване. Явно онзи тип се беше скрил зад тях. Стоун вдигна очи към тавана и се сети какво да направи. Легна по гръб, сви колене, хвана пистолета с две ръце, пъхна го между коленете си и ги притисна, за да си осигури максимална стабилност. Прицели се, издиша въздуха от дробовете си и изчака мускулите му да се отпуснат. Имаше чувството, че си възвръща всичко, на което го бяха учили някога, и то точно навреме. На Бог ли да благодаря или на Сатаната!
На светло такъв изстрел изобщо нямаше да го затрудни. Но в зелената мъгла задачата му беше по-сложна, още повече, че втори шанс нямаше да има.
Пръстът му леко докосна спусъка. Веригата, която държеше желязната клетка точно над скривалището на корееца, се скъса точно в средата. И тежкото един тон съоръжение полетя надолу.
Стоун остана напълно неподвижен, готов за нов изстрел. Макар и очаквана, гледката предизвика гадене в стомаха му. Пред струпаните носилки потече кръв, която бързо се превърна в локва.
Надигна се и предпазливо тръгна към ъгъла. Изпод тежката клетка стърчеше само една безжизнена ръка.
— Оливър! — извика Рубън.
Стоун се спусна към стената, на която с побеляло лице се беше подпрял приятелят му. Ножът стърчеше от тялото му, а кръвта се стичаше от подгизналата му риза и капеше на пода.
— Улучи ме копелето, мамка му! — изръмжа Рубън. — Но ще се оправя. Имал съм и по-тежки ситуации.
Стоун изтича към шкафовете на отсрещната стена и трескаво започна да ги отваря. В един от тях откри каквото трябваше: мехлем за рани, лейкопласт и бинтове. Мехлемът едва ли щеше да помогне, но бинтовете в стерилни опаковки щяха да свършат работа. Грабна ги и омота Рубън с тях, после му помогна да се изправи и го поведе към съседното помещение.
Миг след като вратата се затвори зад гърба им, капитан Джак предпазливо надникна през отсрещната врата. Една минута му беше достатъчна, за да открие своя човек, размазан под металната клетка.
— Май е време за решителен бой — каза си той. — Убеден съм, че проклетите корейци са го разбрали. — Обърна се и понечи да излезе, но вратата отказа да се отвори. — Това го бях забравил — промърмори той и погледна часовника си.
67
Стоун и Рубън слязоха на долния етаж почти едновременно с Алекс и Симпсън. Миг по-късно бяха заедно и обмениха информацията, с която разполагаха.
— Значи девет китайци са мъртви — обобщи Алекс.
— Севернокорейци — поправи го Стоун.
— Корейци ли?! — попита Симпсън. — Кой, по дяволите, ги е забъркал във всичко това?
— Нямам представа — отвърна Стоун, после махна с пистолета си към дъното на коридора. — Но едно знам — там са килиите, които по мое време използваха за разпит на „задържаните“. Мисля, че в една от тях ще открием президента.
Алекс погледна часовника си.
— Остават ни три часа — загрижено рече той. — За това време трябва да освободим президента и да излезем на открито, за да сме в обхват и да се обадим в Сикрет Сървис. Те ще се свържат с Белия дом да спрат изстрелването.
— Останали ли са живи корейци според теб? — попита Симпсън.
— Двама профучаха покрай мен, докато бях в онзи резервоар с лайната. Затова мисля, че… — В следващия миг изкрещя: — Граната! Пазете се!
Всички се пръснаха да търсят укритие, докато металната топка с формата на лимон подскачаше по железните стъпала. Не беше граната, а зашеметяващ заряд, който блокираше нервната система чрез високочестотен звук и ослепителна светлина. Екипите за освобождаване на заложници към ФБР се кълняха в неговата ефективност, която сега се доказа. В момента на възпламеняването му цялата група в коридора бе напълно парализирана.
Двама корейци се спуснаха тичешком по металните стъпала. Затъкнатите в ушите им специални тапи ги предпазваха от звуковата агресия. Оръжията им се насочиха към Алекс и безпомощната му компания. Стоун направи опит да се изправи, но беше напълно замаян. Вдигнала длани към ушите си, Симпсън сякаш всеки миг щеше да припадне. Притиснал раната си с ръце, Рубън се беше сгърчил до стената и едва-едва дишаше.