— Не вярвам да си направил задълбочена проверка.
— Нямах нищо общо с това, което ти се случи. Не съм давал заповед за него, нито пък съм го оправдал. Просто спасих дъщеря ти от смърт.
— Но не направи нищо, за да предотвратиш нападението срещу мен и семейството ми, нали?
— А ти наистина ли си вярвал, че просто можеш да обърнеш гръб на всичко?
— Никога не бих предал родината си.
— Въпросът не е там.
— Напротив!
— Стига, Джон! — вдигна ръка Грей. — Това е стара история, минало.
— Част от твоето минало лежи там, където е погребана жена ти — отвърна Стоун и посочи вляво от себе си. — Нима си го забравил?
— Не смей да споменаваш името й! — рязко отвърна Грей. — Има ли нещо друго?
— Да, има. Искам да си подадеш оставката.
— Какво?! — смаяно примигна Грей.
— Веднага ще си подадеш оставката като директор на Националния разузнавателен център. Вече не си подходящ за този пост.
— Мъчно ми е за теб — поклати глава Грей. — Наистина ми е мъчно. Служил си вярно на родината и ако мога да помогна с нещо за по-добрите ти старини, със сигурност ще го направя.
— Ще проговоря, Грей. Ще разкажа на медиите всичко, което зная.
— Като какъв, ако смея да попитам? — погледна го със съжаление Грей. — Кой ще повярва на човек, който изобщо не съществува? Същото важи и за приятеля ти Рубън, който ми се струва по-непоправим дори от теб. Хубавичко си помисли, ако разчиташ на Алекс Форд да си отвори устата. Той едва ли ще съсипе кариерата си с обвинения срещу мен, а и е достатъчно умен, за да види последствията за страната от подобни разкрития. Затова се върни в малката си дупка, Джон. Пропълзи вътре и си остани там завинаги.
— Искам само оставката ти, нищо повече.
Грей поклати глава и понечи да си тръгне.
— Може би ще искаш да чуеш нещо, преди да си отидеш — подхвърли след него Стоун.
Директорът на НРЦ се обърна. В ръката на Стоун имаше малък касетофон.
Миг по-късно от него се разнесе собствения му глас, който кротко обясняваше защо президентът трябва да бъде ликвидиран в Планината на смъртта.
Стоун натисна стоп бутона в момента, в който Грей изкрещя:
— Как, по дяволите… — Видя клетъчния телефон, който Стоун вдигна насреща му, и озадачено млъкна.
— Един приятел ми го даде — спокойно поясни Стоун. — Снабден е със записващо устройство и аз, като добър шпионин, се възползвах от него. — Подаде му касетката и добави: — Ще бъда много доволен, ако утре сутринта си подадеш оставката.
Обърна се и започна да се отдалечава, после спря и подхвърли:
— И двамата служихме добре на родината, Картър. Но начинът, по който го правехме, вече е неприложим. И слава богу.
— Аз не съм фанатик, да те вземат мътните! — изкрещя с почервеняло лице Грей. — Аз съм патриот!
— Не си нито едното, нито другото, Картър.
— Какъв съм тогава? — извика извън себе си директорът на НРЦ. — Кажи какъв, по дяволите!
— Просто човек, който греши.
На другия ден Алекс и Кейт се срещнаха за обяд. Цял Вашингтон говореше за изненадващата оставка на Картър Грей.
— Оливър не би могъл да има нещо общо с нея, нали? — попита Кейт.
— Аз мисля, че Оливър Стоун е способен на далеч повече неща, отколкото ние с теб допускаме — тихо отвърна Алекс.
След обяда двамата тръгнаха да се поразходят.
— Това място май никога няма да излезе от главата ми — промърмори Алекс, поглеждайки към Белия дом.
— Което означава, че ще трябва доста да се потрудя, за да вкарам там разни други неща — усмихна се Кейт. — Не забравяй, че след няколко години ти ще бъдеш свободен мъж, агент Форд!
Той спря да я погледне, отвърна на усмивката й и поклати глава.
— От известно време насам изобщо не се чувствам свободен мъж.
— Като комплимент ли да го приема?
Той се наведе и я целуна.
— А това отговаря ли на въпроса ти?
Обърнаха се и проследиха с очи хеликоптера, който се вдигна от площадката на Белия дом. На опашката му ясно личеше логото на НРЦ.
— Това май беше последният полет на Картър Грей до Белия дом — промърмори Алекс.
— И слава богу!
— Заместникът му сигурно ще бъде безскрупулен като него…
— Това вече е лоша новина.
— Няма страшно, докато той е тук — каза Алекс и махна към парка „Лафайет“.
Стоун и Аделфия пиеха кафе на една пейка.
Аделфия оживено бъбреше, но вниманието на Стоун беше насочено към голямата бяла сграда отвъд улицата.
Алекс и Кейт продължиха надолу, оставяйки бъдещето на страната в опитните ръце на гражданина Оливър Стоун и клуба „Кемъл“.