— Свърши ли ти дежурството, Боби?
— Да не би жичката на слушалката още да стърчи от задника ми? — усмихна се Боби. — Отивам си у дома, при жената и децата. Дано не са се изнесли, защото отдавна не съм ги виждал. Какво те води насам?
— Нали знаеш? Бил ли си веднъж лична охрана, отърване няма.
— Прав си. Вече започвам да броя дните до времето, когато ще виждам семейството си повече от веднъж годишно.
— Пак ли си в пътуващия екип?
— Аха — кимна Боби. — Вдругиден тръгваме. Ще стискаме ръце и ще произнасяме предизборни речи в Айова и Мисисипи, а после ще отскочим до Ню Йорк за церемонията по случай единайсти септември. Заради кампанията не ни достигат хора и сме принудени да искаме подкрепа от ВОБ. Те ще се въртят на триседмични смени, за да осигуряват ВИП охраната.
— Знам. Бюрото се опразни.
— Тая вечер Бренан пак спретна едно парти за набиране на средства. Поредното цункане срещу някой и друг долар. Аз обаче извадих късмет и си останах тук.
— Блазе ти.
— Не знам дали си чул, но родното градче на нашия човек си е сменило името — ухили се Боби. — Вече се казва Бренан, представяш ли си? Това наложи промяна в маршрута, защото няма как да не присъстваме на официалната церемония, нали? — Пристъпи по-близо и поверително сниши глас: — Той не е лош човек. Гласувах за него. Но е ловък играч, да знаеш. Имам предвид някои странични работи, дето ги върши…
— Не е първият — сви рамене Форд.
— Представяш ли си как ще реагира уважаемата общественост, ако научи какво правим понякога?
— Няма как да научи.
Форд се сбогува с колегата си и продължи нататък. Очите му механично обходиха онази част от парка „Лафайет“, която беше заделена за „протестиращите пред Белия дом“ — според любезната терминология на агентите от охраната. Самият той винаги беше изпитвал любопитство към странните хора, които стояха около плакатите и палатките си. Навремето бяха доста повече, но още преди 11 септември администрацията предприе един хитроумен ход да ги разкара — обяви обща реконструкция на площите около Белия дом, която, разбира се, наложи преместването на лагера. Но в Америка и лишените от власт имаха права. Мобилизирани от Американския съюз за защита на гражданските права, част от протестиращите подадоха жалба във Върховния съд, който постанови възстановяване на лагера. Оказа се обаче, че там се завърнаха само двама от тях.
По време на службата си в Белия дом Алекс опозна неколцина от тези странни хора. Повечето от тях бяха с документирани психически разстройства, което беше основната причина за неотклонното им наблюдение от страна на Сикрет Сървис. Още помнеше един от тях, който се обличаше само с вратовръзки, разполагайки ги по стратегическите части от тялото си. Все пак не всички протестиращи бяха клиенти на психиатрията. Най-малко човекът, когото възнамеряваше да посети.
Спря пред една ниска палатка и подвикна:
— Оливър, тук ли си? Аз съм Алекс Форд.
— Няма го — обади се враждебен женски глас.
Алекс извърна очи към жената, която се приближаваше с картонена чаша кафе в ръка.
— Как е работата, Аделфия?
— Както винаги. Продължават докторите в тази страна с незаконното изтребване на бебета.
Ама и тая си я бива, помисли си Алекс. Със сигурност беше малко изперкала, но той я уважаваше заради страстта, с която защитаваше каузата си. И защото имаше кауза.
— И аз така чувам — рече той, направи кратка пауза и попита: — Къде е Оливър?
— Вече ти казах, че го няма. Трябваше да ходи някъде.
— Къде?
Отлично знаеше къде живеят Стоун и Аделфия, но предпочиташе да запази тази информация за себе си. И без нея жената срещу него беше достатъчно параноична.
— Да не съм му пазачка! — сопна се Аделфия и му обърна гръб.
Алекс се усмихна. Още като част от охраната на Белия дом подозираше, че тази жена си пада по мистър Стоун. Повечето от колегите му отдавна го бяха окачествили като смахнат, но безопасен тип, приел името на прочутия кинорежисьор. Но Форд си направи труда да го опознае и с изненада откри, че е разсъдлив и ерудиран човек, който познава политическите и икономическите проблеми на света по-добре от повечето нафукани типове, които бяха на заплата в отсрещната сграда. Освен това беше страхотен шахматист.
Но основната му слабост бяха големите заговори, за които знаеше всички подробности. По тази причина колегите на Форд го кръстиха „Царят на конспирациите“.
— Ако видиш Оливър, предай му, че го е търсил агент Форд — подвикна след Аделфия той. — Нали не си ме забравила?
Жената не реагира, но той си каза, че това все пак е Аделфия.