Обърна се и тръгна към мястото, където беше оставил колата си. По пътя забеляза нещо, което го накара да забави крачка и да спре. Пред банкомата между двете сгради в далечния край на улицата стояха двама мъже — бял и чернокож. Бяха облечени в работни комбинезони с надпис „Сервизна поддръжка“ на гърба. До тротоара зад тях беше спрял микробус с логото и телефонния номер на фирмата.
Алекс се шмугна в сянката на близкия вход, извади мобилния си телефон и набра номера, изписан на страничната врата. Включи се запис, който изреди дейността, работното време и още куп информация. Направил кратък оглед на автомобила, той извади служебната си значка и се насочи към двамата.
— Здравейте, момчета. Сервизно обслужване ли правите?
— Аха — кимна по-ниският. — Такъв ни бил късметът.
Опитните очи на Алекс се плъзнаха по банкомата и бързо откриха каквото търсеха.
— Надявам се, че членувате в профсъюза.
— Горди членове на местния клон 453 — изсмя се същият тип. — Което означава, че поне ще получим двойна надница за тая гадост.
Все същото, въздъхна Форд, после извади пистолета си и го насочи към тях.
— Отворете го!
— Стига бе! — ядосано се обади чернокожият. — Откога Сикрет Сървис се интересува от банкомати?
— Не съм длъжен да ти отговарям, но все пак ще те осветля, че основната причина за създаването на Сикрет Сървис е защитата на официалната парична единица на САЩ. — Дулото на пистолета се насочи към главата на чернокожия. — Хайде, отваряй!
Вътрешността на машината се оказа задръстена от кредитни карти, най-малко сто на брой.
Докато щракаше пластмасовите белезници около китките на двойката, Алекс прилежно им прочете правата. По едно време чернокожият се обърна и каза:
— Правим го от сума време без никакви проблеми. Как се сети, по дяволите?
— Над процепа за картите има електронен четец, с чиято помощ копирате ПИН кода на картите. А и банките са прекалено стиснати, за да плащат двойна надница на членове на профсъюза за среднощно обслужване на банкоматите.
Алекс изчака патрулката, която прибра нарушителите, прекоси улицата и се качи в колата си. Дори след този неочакван, но успешен удар той не можеше да мисли за нищо друго, освен за Кейт Адамс, която денем служеше на правосъдието, а вечер бъркаше коктейли. И като капак на всичко изглеждаше страшно близка с якия Том Хемингуей от неназованата суперсекретна служба.
Не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че утрешният ден ще му донесе повече късмет. Но се съмняваше, че подобно нещо може да се случи.
8
Стоун, Милтън, Рубън и Кейлъб крачеха по главната алея на остров Теодор Рузвелт — 90-акровият мемоарист на бившия президент, наричан с обич Дивия ездач. Не след дълго стигнаха до площадка, на която се издигаше огромната статуя на Теди Рузвелт с вдигната дясна ръка — сякаш и днес, деветдесет години след смъртта си, имаше намерението да даде нова клетва за вярност към родината. Районът беше покрит с каменна настилка, два извити моста от дялан камък прехвърляха изкуствените канали, а от двете страни на паметника бликаха пенливи фонтани.
Оливър Стоун седна на постамента и кръстоса крака, а останалите се настаниха около него. Той беше запален почитател на Рузвелт и именно по тази причина бяха тук, въпреки че след залез слънце достъпът на посетители беше забранен.
— Откривам редовното заседание на клуб „Кемъл“ — обяви с официален тон Стоун. — Поради липсата на дневен ред предлагам да обсъдим наблюденията си от предишното заседание насам и да определим следващите задачи. Приемате ли предложението?
— Аз да — механично отвърна Рубън.
— Който е „за“, нека го обяви гласно.
Потвърждението дойде под формата на различни по тембър одобрителни звуци и Стоун отвори тетрадката, която извади от раницата си. Рубън измъкна някакво смачкано листче от джоба на панталона, а Милтън включи модерния си лаптоп и старателно изтри пръсти с някакъв анти-бактериален крем от миниатюрно шишенце. Стоун щракна фенерчето си и двамата с Кейлъб използваха светлината му, за да прочетат записките си, докато Рубън се задоволи с пламъчето на запалката.
— Тази вечер Бренан излезе късно, в компанията на Картър Грей — обяви Стоун.
— Двамата са като сиамски близнаци! — гневно подхвърли Рубън.
— По-скоро като Боб Хоуп и Бинт Кросби — поправи го Кейлъб и свали бомбето си.
— Бих казал, че повече приличат на Ленин и Троцки — сбърчи чело Рубън и притисна слепоочията си с длани.
— Това означава, че нямаш доверие в Грей, така ли? — засече го Стоун.
— Как да имаш доверие в задник, който обича да го наричат цар? — вдигна вежди Рубън. — А по отношение на Бренан мога да кажа, че извади голям късмет с терористите. Ако не бяха те, отдавна вече да се е наредил на опашката за безработни!