Изхвърлил от съзнанието си мисълта за мъртвите си спътници, Аднан се отдаде на мечти за славата, която го очакваше. Ако операцията минеше успешно, имената на участниците в нея щяха да останат завинаги в историята. Поколения наред хората щяха да ги споменават с почит и уважение. Официално Аднан ал-Рими вече беше мъртвец. Факт, който го правеше още по-ценен.
Хеликоптерът пое на север, към градчето Бренан в Западна Пенсилвания. Небето над Вирджиния отново бе спокойно. Заръмя и ситните капчици бавно започнаха да отмиват кръвта.
1
Тичаше с все сила, а наоколо свистяха куршуми. Не виждаше кой стреля, а и нямаше оръжие, за да отговори на огъня. Жената до него беше съпругата му, а момиченцето от другата й страна беше тяхната малка дъщеря. Един куршум прониза китката на жена му и тя изкрещя от болка. При втория куршум, който я улучи, очите й се разшириха леко. Беше онова мигновено уголемяване на зениците, които регистрираха смъртта още преди мозъкът да реагира. Той прескочи падащото й тяло и се втурна да прикрие момиченцето с тялото си. Пръстите му се разпериха да уловят ръчичката й, но не успяха. Така и не успяха…
Събуди се и рязко седна в леглото. По скулите му се стичаха вадички пот, които бавно попиваха в гъстата брада. Взе шишето с вода, оставено до леглото, и наплиска лицето си. Кошмарът отново се беше върнал, пронизвайки като с нож изтерзаната му душа.
Стана от леглото и кракът му закачи стария кашон, който държеше под него. Поколеба се за момент, после вдигна капака. Вътре имаше изпокъсан фотоалбум. Разтвори го и започна да разглежда малкото снимки на жената, която някога беше негова съпруга. След тях следваха снимки на дъщеря му — отначало като бебе, а после като невръстно момиченце. Бяха само до тригодишната й възраст, други нямаше. Би дал живота си да я зърне като девойка, дори само за миг. Не минаваше ден, без да си задава въпроса какво е станало с нея.
Очите му бавно огледаха оскъдното обзавеждане на къщичката. Лавици с прашни книги и непотребни предмети. Голямото, отрупано с книги и списания бюро беше до широкия прозорец с изглед към притъмнялото гробище. Най-внушителна беше купчината дневници, изписани с прецизния му почерк. Опушената камина от дялан камък беше основният източник на топлина в помещението; имаше и малък кухненски бокс, където набързо си приготвяше храна. Скромното му жилище се изчерпваше с миниатюрна баня.
Погледна часовника си, взе бинокъла от плетената масичка до леглото и го пусна в раницата от избелял брезент, окачена на стола. Мушна вътре и няколко списания и излезе.
Луната огряваше старите, покрити с мъх надгробни камъни. Отвори портичката и тръгна по влажната трева. Прохладният въздух освежи натежалата му от кошмара глава, но беше безсилен да прогони болката в душата му.
Слава богу, тази вечер беше ангажиран, но дотогава имаше много време. А когато имаше време, той неизменно се насочваше към едно определено място.
Мина под арката от ковано желязо, на която бе изписано името на гробището — „Маунт Цион“, собственост на Обединената методистка църква в северозападната част на Вашингтон. Тази църква обединяваше най-старото чернокожо паство в града и бе създадена през 1816 г. от хора, които не желаели да изповядват своята вяра в дискриминиращите ги храмове, незачитащи идеята за равенство на Светото писание. Парцелът от десетина декара бил важна спирка на нелегалната железопътна линия, използвана по време на Гражданската война за транспортиране на робите от Юга към свободата на Севера.
Преди няколко години го бяха назначили за пазач на гробището и той прие работата си сериозно, правейки всичко възможно да го поддържа в идеален ред. Къщичката вървеше заедно с назначението и тя беше първият му истински дом от доста време насам. Църковната управа му плащаше в брой, без досадни формалности, но заплатата му и бездруго беше толкова малка, че не подлежеше на данъчно облагане. Всъщност едва свързваше двата края, но беше доволен, тъй като за пръв път в живота си имаше толкова добра работа.
Тръгна на юг по Двайсет и седма улица и взе автобуса, който го свали на една пресечка от тъй наречения му „втори“ дом. Мина покрай малката палатка, която се водеше негова собственост, спря до близкото дърво и бръкна в раницата за бинокъла. Той беше единствената вещ, която взе със себе си след години достойна служба на страната, преди да се разочарова напълно от нейните лидери. Десетилетия наред не беше използвал истинското си име. Хората го познаваха като Оливър Стоун, псевдоним, който бе приел в името на нещо, което можеше да се нарече само по един начин — дръзко предизвикателство.