Забелязах бармана, Ромео, но нито аз, нито ухажорът ми на бара успяхме да привлечем вниманието му.
Ромео реагираше на всяка размахана десет доларова банкнота, но нас продължи да ни игнорира. Когато мина за стотен път покрай нас, аз се наведох над бара и хванах татуираната му ръка.
Откакто Александър и Джеймсън бяха гроб за всичко свързано със семейство Максуел, си помислих, че това е шанса ми да поровя за малко вътрешна информация.
— Джагър върна ли се в Румъния? — попитах аз.
Ромео, с две бири в ръце, ме погледна. Споменаването на името на Джагър го накара да спре. Точно както Примус и Пойзън, и той не ме позна.
— Кой иска да знае? — подозрително ме попита.
— Рейвън. Той в града ли е? Или си замина за Румъния?
— Рейвън… Името ти ми звучи познато.
Осъзнах, че не трябва да давам на Ромео да разбере, че търся Джагър. Не бях постоянен посетител на клуба; бях приятелката на най-големия враг на Джагър. Александър вече бе върнал Валентин на семейството му. А сега изглеждаше сякаш аз исках да предизвикам проблеми. Как можеше да съм толкова глупава?
— Аз ще пия едно Средновековно клане, а дамата ще… — започна да поръчва ухажорът ми.
— Ще се върна след малко — му казах, като много добре знаех, че няма да се върна.
Беше време да си вървя. Бях изгубила Примус и Пойзън. Бях започнала да задавам въпроси за местонахождението на един нечестив вампир и бях едно непълнолетно момиче само в бар. По-добре да пристигна в музикалния център преди тази Пепеляшка с лакирани в черно нокти да се превърне в тиква.
Умора ме обхвана, когато се отправих към изхода. Беше започнала да ме обхваща още тази сутрин, когато се събудих в Дулсвил. Започнах да чувствам замайване, докато се избутвах и си проправях път през изпълнения с мъгла клуб, а безопасните ми игли се закачаха във веригите на други посетители. Когато вдигнах поглед бях стигнала до една черна стена, която не ми беше позната, но имаше врата с формата на Ковчег. Опитах се да я отворя, но беше заключена. Завъртях топката и натиснах с тяло.
Вратата поддаде и се открехна, а аз попаднах в едно едва осветено пространство. Чак когато направих няколко стъпки, осъзнах че вместо да изляза на улицата, бях влязла в смътно осветен коридор.
Щях да се върна обратно, но дочух музика (различна от песента, която се чуваше в Клуб Ковчег) пулсираща от другия край. Може би идваше от апартамента на Джагър — апартамента, който самият той ми беше показал при последното ми посещение. Щеше да ми отнеме само секунда да проверя. Една единствена крушка на тавана осветяваше тайнствения коридор, а графити се редяха по циментовите стени точно както в градски подлез. Когато стигнах края на коридора, открих друг по-малък подобен на тунел, чиито каменни стени се извиваха в арка и едно много тясно и стръмно стълбище се спускаше рязко в тъмното. Без да се подпирам на перилата, се спуснах бавно надолу по стълбите. Те ме отведоха до една дървена врата като от тъмница. На нея с кърваво червен спрей бе изписано: БЕЗ ИЗХОД.
Дали това беше нечий офис? Или може би друг вход към апартамента на Джагър?
Долепих ухо до подобната на капак на ковчег врата и долових смесица от музика и гласове.
Бавно завъртях дръжката и натиснах вратата, но тя не помръдна. Чух някакви гласове идващи зад мен и звуци от стъпки слизащи по стълбите. Коридора беше задънен — нямаше къде да се скрия. Знаех, че всеки момент можеше да ме изритат от клуба, а може би дори от Хипстървил — ако доживеех, за да разбера.
Двама младежи с тен като на труповете, единият рус, а другият червенокос се зададоха срещу мен.
— Не можеш да влезеш ли? — ме попита русият.
— Забравих си ключа — лекомислено отвърнах аз.
— Няма значение, аз нося моят.
Той откачи един шперц, увиснал от една верига, която бе прикачена към колана му на капси.
— Да влезеш е лесно — каза ми русият.
— И то ако успееш да минеш покрай Дракон — добави и приятеля му.
— Но да излезеш е трудно — предупреди ме русият.
Не знаех нито какво има от другата страна, нито защо е необходим ключ за подобна врата. А и никога не бях чувала за бодигард пазещ от вътрешната страна на врата.
Капака на ковчега се отвори със скърцане. Пристъпихме в тъмно и неприветливо фоайе, от където ни поздравени един чудовищно изглеждащ бодигард с размера на малък динозавър. Черна завеса като тези по автомивките се спускаше зад него, блокирайки гледката към това, което пазеше.
Главата на бодигарда бе обръсната, а върху темето му имаше татуировка на дракон, чийто крила продължаваха надолу по белия му скалп, стигайки чак до бицепсите му с размери на Терминатор. Не посмях да го помоля да видя задната половина на разярения дракон.