Страхотният румънски вампир на домашно обучение, Александър, бе изпълнил с живот иначе тъмното ми съществуване. Докато самотното старо Имение остана празно без тайнствените си обитатели, на мен започна да ми липсва характерния начин, по който се държеше Александър — начина, по който нежно отмяташе косата от лицето ми или проследяваше дантелата по полата ми с призрачно белите си пръсти. Липсваха ми замечтаните му шоколадово-кафяви очи, ведрата му секси усмивка, нежните му чувствени устни, опрени в моите.
В една връзка третият е излишен, затова успях някак си да се удържа да не се натрапвам на Мат и Беки. В лунните вечери вместо неохотно да насърчавам с викове училищния футболен отбор, предпочитах да посетя празното Имение, да поседя под оголените дървета, до портите от ковано желязо или на неравните пълни с избуяли плевели стълби на прага. Понякога се отбивах и при беседката, където с Александър си споделяхме романтични десерти и откраднати целувки.
Убеждавах сама себе си, че всеки момент ще видя фаровете от Мерцедеса на Джеймсън, проблясващи от криволичещата алея за паркиране на Имението, но всяка нощ се връщах вкъщи сама, а пътят бе лишен от всякакви подобни на катафалка превозни средства.
Задрасквах всеки изминаващ ден от календара си „Чудатата Емили“ с огромен черен хикс. Започваше да ми изглежда като морски шах. От време на време звънецът иззвъняваше и когато го направеше, аз изтичвах до входната врата в нетърпеливото очакване на прегръдката от бледите ръце на Александър, който да ме повдигне и да ме дари с пламенна целувка. Но вместо гаджето ми ме посрещаше разносвачката на цветя от „Силата на Цветята“ с букет рози в ръце. Моята и без това мрачна стая бе започнала да наподобява „Погребално бюро Дулсвил“.
С всеки отминаващ ден се чудех какво ли му отнема толкова много време. Дали не се опитваше пак да ме предпази от нещо опасно идващо право от Подземния свят? Гаджето ми, винаги бе заобиколено от порядъчна доза тайнственост и това само ме караше да го обичам повече.
Първо прибрах на сигурно рисунката на нас двамата в раницата си, а после извадих от нея нещо специално — металната ми гривна с шипове от Клуб Ковчег.
Клуб Ковчег. Най-готическото и посещавано нощно заведение в цял Хипстървил. За първи път се натъкнах на това местенце преди няколко месеца при посещението ми в чудатото градче. Той бе различен от всички други клубове, в които съм била и пълна противоположност на Гимназия Дулсвил. Беше мястото, където наистина се вписвах, заобиколена от хора със същия вкус, стил и начин на мислене. Мечтаех си да се върна там с Александър под ръка. Само че сега бях на километри от любимия си нощен клуб и от любимото си момче.
Извадих рисунката на мен и Александър, танцуващи на дулсвилското голф игрище.
Бих дала всичко, за да танцувам отново с Александър. Представих си картина, за която можех само да мечтая да добавя в колекцията си — картина на мен и Александър, танцуващи под висящите над нас мъртвешки бели манекени на Клуб Ковчег.
И тогава Мат прекъсна фантазията ми като дойде и целуна леко Беки по шията — още нещо, което ми липсваше отчаяно, откакто Александър го нямаше.
Беки беше права. Знаех, че ще видя Александър отново — беше само въпрос на време. Но все пак в мен неспокойството нарастваше с всяка изминала минута.
— Мислех си, че шкафчетата ни трябва да са чисти отпреди дни — каза Мат. — Имаш ли нужда от помощ?
— Благодаря, но искам да запомня този паметен миг. Ще се видим отвън, приятели.
Докато любимата ми двойка се отправи навън, групичка момичета с дизайнерски чанти и обувки минаха покрай мен с важна походка все едно вървяха по моден подиум, потънали в разговори за пътешествия из Европа и лагери, организирани от училището, които нямаше как да пропуснат.
Хвърлих още един последен поглед към мястото, където вече нямаше да се налага да ходя — Гимназия Дулсвил.
Топлият летен ветрец подухваше през открехнатите врати и прозорци на класните стаи. Почувствах се все едно съм пораснала с няколко педи. Прехвърлих раницата си през рамо и пъргаво преминах покрай отворените класни стаи.
Бях само на няколко крачки от свободата. Протегнах се, за да бутна входната врата и тогава някой изскочи пред мен.
Нищо не можеше да развали настроението ми днес — не и на най-любимия ми ден от годината. Е, почти нищо. Тревър Мичъл — моят трън в очите и доживотен отмъстител, нагизден в сиво-кафява униформа бе забил поглед право в мен.
— Нали не си мислеше, че ще те пусна да си тръгнеш без да ти кажа „Чао“?