— Не е ли време да се разкрием? — заспори говорещата със змии, докато галеше влечугото. — Много от нас са вече доста изнервени от това криене.
— Но много други се чувстват в по-голяма безопасност само сред себеподобните си — призна един посетител.
— Ние не се разбираме с външни — каза друг.
— Може би е време да опитаме — каза едно момиче на първия ред.
— За да станем като тях и да загубим идентичността си? — попита друг.
Напрежението и от двете страни растеше. Говорителя вдигна ръцете си във въздуха.
— Успокойте се. Трябва да бъдем единни.
Един младеж до мен ме попита:
— Ти какво мислиш?
Изведнъж всички от групичката се взряха право в мен. Змията, все още навита около собственичката си, изсъска.
— Мисля, че ми е време да се върна на дансинга!
Измъкнах се отново в смъртоносния тунел. Очите ми дори не се бяха адаптирали към тъмнината, когато се блъснах в две момичета. Наежих се, но бях твърде изморена за кавга в бара.
— Извинете — казах. — Знаете ли пътя обратно до дансинга?
Момичетата, противно на пърхащите пчелички Прада в гимназията Дулсвил, не искаха конфронтация. Вместо това почувствах строящата от тях топлина и приятелство.
Двете момичета бяха на моите години. Едното носеше индигово синя рокля с корсет, а другото бе с кукленска рокля и високи, тесни и поръбени със сребърна дантела ботуши. Лилавите оттенъци на грима драматично подчертаваха вампирските им черти. Едното имаше дълга червена къдрава коса, а другото мастилено черна и права като опъната тетива коса.
— Последвай ме — насочи ме момичето с корсета и хвана ръката ми. — Аз съм Оникс, а това е Скарлет. Ти как се казваш? — заслепи ме с великолепна усмивка, която разкри мъничко черно бижу от оникс закрепено на единия от вампирските й зъби.
— Уау — от къде се сдоби с това? — започнах аз. — Изглеждат толкова истински.
Тя отново ми показа зъбите си.
— Те са истински. Можем и за теб да направим.
Бях направо слисана. Оникс намекваше за бижуто си, докато аз говорех за вампирските й зъби.
— Как се ориентирате в клуба? — попитах.
— Отне ни цяла вечност — отвърна Скарлет.
Преди да се усетя вече бях в безопасност в центъра на клуба заедно с двете си нови приятелки.
— Страшно ви благодаря — им казах аз. — Сега ще тръгвам…
Сияйните им изражения посърнаха.
— Не искаш ли да танцуваме?
Стоях с две от най-готините момичета, които бях срещала — а досега през целия ми живот винаги бях изключвана от всяка клика. Беше вълнуващо веднага да бъдеш приет заради това което си, а и не знаех кога ще имам възможността отново да дойда в Затвора.
— Добре, само една песен! — омекнах аз.
Мятахме се наоколо и се хилехме сякаш сме приятелки от детство. Представих си какъв щеше да е животът ми, ако Оникс и Скарлет бяха израснали в Дулсвил. Щяхме да преспиваме една при друга през деня, да лакираме ноктите си на лунна светлина и да си говорим на гробището.
Мятахме се толкова силно, че помислих, че фалшивите ми татуировки ще паднат от мен. Вампирската тема беше доведена до крайност в Затвора. Посетителите на клуба бяха така преплетени един в друг, че сякаш пиеха от душите си. Докато похотливи младежки устни целуваха шиите на замаяни момичета не беше ясно къде свършва тялото на един и започва тялото на друг.
Бях опиянена от музиката, от чувството за опасност витаещо в клуба и от одобрението на Скарлет и Оникс. След това видях колко е часа.
— Наистина трябва да тръгвам.
— Вече? Защо не танцуваме заедно до изгрев? — предложи ми Скарлет и отметна гъстата буйна, къдрава, червена коса от рамото си.
— Не мога. Имам среща с един човек.
— Готин ли е? — попита ме Оникс.
— Той като нас ли е? — полюбопитства Скарлет.
Беше ме твърде срам да им кажа, че щях да се видя с леля си.
— Ще ти дам телефония си номер. — Скарлет отвори чантичката ми, извади мобилния телефон и набра десет цифрен номер. — Обади се, когато ти е удобно, освен ако не е през деня. Родителите ми мразят да ги безпокоят през деня.
Прегърна ме силно, както и Оникс.
Беше ми гадно, че тръгвах. Като изключим времето, което прекарвах с Александър, това бе най-страхотното място, на което някога съм била. С нежелание си тръгвах от това, което бях открила зад публичното лице на клуба.
Когато слязох от дансинга, видях че връзката на ботуша ми се е развързала. Накуцвах с един крак и внимавах никой от посетителите да не се спъне във връзката. Вдигнах крака си на един стол и се облегнах на свода за опора, когато усетих нечий пронизващ поглед. Скрит в сенките в една пещероподобна ложа, едва успях да различа силуета на човек, който седеше сам. Любопитна се приближих по-близо. От безопасно разстояние се взрях в мрака. Един свещник, сложен на масата, нежно осветяваше фигурата. Първо забелязах мотористки ботуши, кръстосани в глезените и неподвижно стъпили на мръсния под, след това тесни черни кожени панталони като целофан. На скръстените му пред гърдите ръце видях ръкавите на мотористкото му яке с вериги и капси. Пристъпих още мъничко напред и се наведох към лъча светлина. Лилави коси падаха над черните очила. Той изглежда гледаше право в мен. Отне ми момент, но прекъснах хипнотизиращия му ме поглед и се скрих на безопасно място в сенките или поне така се надявах.