— Извинете ме, името ми е Либи Мадисън. Аз съм от Любителската Формация и…
— Либи? — попита я подозрително бодигарда.
Леля ми се вгледа внимателно в него.
— Джейк? — попита тя, внезапно разпознавайки го. — Какво правиш тук?
— Работя тук на половин работен ден докато ходя на училище — каза той като взе входната такса от пет долара за тийнейджърската вечер от едно момиче на опашката. — За малко да не се позная.
— Ами, понагласила съм се за вечер навън. Вписвам ли се?
Джейк се засмя и постави печат на едно четиринадесетгодишно момиче с повече пиърсинги даже от мен. Печатът едва се помести на тъничката й ръка.
— Рейвън, това е Джейк — представи ме гордо леля ми. — Джейк, това е племенницата ми, Рейвън. В Любителската Формация Джейк играеше Лени от „За Мишките и хората.“
— Радвам се да се запознаем — той сложи печат с прилеп на ръката на всяка от нас.
— Не се ли нуждаем от гривни? — го попитах аз.
— Не и тази вечер. В барът е забранен алкохола до единадесет и една.
— Откъде знаеш за гривните? — прошепна ми леля.
— Ъъъ… видях го в един филм.
Джейк скочи от стола си и точно като камериер в пет звезден хотел учтиво ни отвори вратите с форма на Ковчег.
Леля ми и аз се понесохме през вратите като истински кралски особи.
— Когато порасна, лельо Либи, искам да стана точно като теб! — възкликнах аз.
На леля ми и трябваха няколко секунди, за да разгледа обстановката в Клуб Ковчег, започвайки с неоновите надгробни плочи.
— Обожавам го! — изстреля тя.
Аз обаче бях слисана. Настроението в клуба напълно се бе променило от посещението ми предишната нощ. Беше като тайното парти на сладките шестнадесет годишни. Никаква бяла пудра или сиво червило не можеха да прикрият акнето, скобите и дъвките, които вървяха неотменно с разбеснялата се тълпа в клуба. Естествено, че някои от тийнейджърите, танцуваха на страховитата музика и експериментираха с по-тъмната модна палитра, но като цяло за повечето това си бе шанс да са без мама и татко и да се издокарат за вечерта.
Дори и леля за знаеше за промяната, надали щеше да й пука особено. Тя поглъщаше обстановката както пристрастен към тена се радва на слънцето.
— Този клуб е страхотен! — каза ми тя. — Не знаех, че има място, което да прилича толкова много на теб.
— Нито пък аз — отвърнах.
— Кой пее? — попита ме тя като се люлееше в такт с музиката.
— Скелетите.
— Трябва да си взема албума им — каза тя. — Имам предвид да си го сваля. Все тая.
Когато започнахме да навлизаме в клуба, забелязах група по-възрастни танцуващи и забавляващи се готици. И те като мен оглеждаха по-младите посетители с презрение. Може би трябваше да се отърся от предразсъдъците си.
— Искам да утоля с нещо жаждата си — каза ми леля, когато забеляза заредения с бутилки, обвити в паяжини, бар.
— Хайде. Аз черпя — предложих й.
— Категорично не.
Обслужи ни сервитьорка от вчера.
— Хей, не съм ли те виждала някъде преди?
— Ъъъ… не.
— Мога да се закълна, че снощи те видях тук.
— Страхувам се, че ме бъркаш с някого.
— Беше тук с гаджето си. Той е висок и много секси.
— Не сме били ние.
— За жалост, вчера си беше вкъщи — призна леля ми. — Бях я завързала цяла нощ.
— Е, сигурно съм се припознала.
— С моята племенница? Тя е единствена по рода си.
Леля ми прочете безалкохолните специалитети, които бяха гравирани на една надгробна плоча до касата.
— Ще вземем две питиета „Лудница“, моля. Без алкохол.
— И без това тази вечер сервираме само безалкохолни. Не печелим много от бакшиши през тийнейджърската вечер.
— Ами, ще си спомним за това, когато оставяме бакшиш — каза леля ми. — Искам да ви споделя, че и аз дълги години съм била сервитьорка, така че напълно ви разбирам.
Леля Либи имаше навика да говори с всеки като с приятел.
Тогава улових Ромео с периферното ми зрение.
Той се приближи към нас, за да вземе няколко черешки от пластмасовата кутия сложена пред мен.
Аз се свих и скрих лице в чантичката си, правейки се че търся нещо.
— Той е сладък — каза ми леля като ме побутна с лакът.
— Лельо Либи! — възмутих се аз.
— Не бъди срамежлива. Но за какво ти го казвам това? Ти си имаш гадже. Между другото кога ще се запозная с този Александър Стърлинг?
— Шттттт!
— Какво? Да не би да казах нещо не на място?
Ромео спря пред нас и ме посочи ме с пръст сякаш се опитваше да си спомни името ми.
— Не съм ли те виждал…?
— Бъркате я с някого — каза му леля. — Хайде да танцуваме.
След тези думи пресушихме на екс питиетата си и завладяхме дансинга.