— Ъм… малко ми се замая — признах им аз извинявайки се с въртящия се под. — Ще се върна след малко.
Това беше шанса ми да шпионирам Финикс. Измъкнах се от залата и се скрих в сенките до тяхната ложа.
Финикс, заедно с банда заплашително изглеждащи младежи седеше на една каменна маса. Явно Финикс бе доста известен. Когато не дебнеше в сенките беше заобиколен от членове на клуба.
— Джагър не познава истинското значение на това да си вампир — каза един.
— Време е да се откаже — добави друг.
— И точно ти си човекът, който трябва да поеме поста му — каза, отново първия младеж, на Финикс.
— Да — потвърдиха всички в унисон.
— Тогава утре вечер… — обяви един глас.
— … ще се видя с него на кръговете в посевите и всичко ще свърши — довърши Финикс.
Облегнах се колкото можах по-назад в сенките, докато Финикс напускаше ложата последван от застрашителната му компания.
Финикс планираше свой бунт. Какво щеше да се случи ако той ръководи клуба? Беше ли привърженик на вампирите, които смятаха, че трябва да се движат сред смъртните? Ако планираше да се срещне с Джагър на открито със сигурност рискуваше да бъде разкрит.
Усетих вибриране в чантичката ми. Извадих мобилния телефон. Търсеше ме Леля Либи.
— Рейвън? Къде си? — попита ме тя със загрижен тон. — Току-що бях до тоалетната и не те видях там.
— Обърках се. На няколко метра от дансинга съм — честно и отговорих аз, само дето не беше същия дансинг, за който тя си мислеше.
— Приключих с гадателката. Каза ми, че в картите вижда сватба.
— Ще се срещнем пред сергията на гадателката на таро.
Затворих. Ако гадателката на таро наистина имаше паранормални способности щеше да информира леля ми за действителното ми местонахождение. За щастие способностите й стигаха само да прибере парите на хората.
Когато се върнах обратно при момичетата ги заварих погълнати от приятен разговор с „мартини младежите“.
— Къде беше? — ме попита Оникс.
— Сбърках завоя. Дори призрак може да се изгуби в тези гробници. — Русият засия. Малка капка кръв се спусна от ъгълчето на устните му. Оникс я избърса с салфетката от мартинито си.
— Наистина трябва да тръгвам.
— Толкова скоро? — попита ме Скарлет.
— Да, трябва да се връщам.
— Трябва да се присъединиш към нас утре — каза ми Оникс държейки ръката на червенокосия младеж.
— Да, трябва да дойдеш утре — потвърди и той.
Отправих се за мисията си „Среща с Леля Либи“. Но още веднъж се оказах изгубена сред гробниците. Не си спомнях по кой път влязохме с Оникс и Скарлет или колко дълго вървяхме. Не можах да намеря вкопаните черепи, нито посетителите, които лежаха в празните гробовете. И имаше дузина момичета в лабиринта от тунели с младежи вкопчени в шиите им.
Влязох в ниша пълна с играещи на „Средновековен Собственик на погребално бюро“, в друга играеха на „надпреварване с черната вдовица“18, а в още една с играеха на „Завърти бутилката с кръв“. И всички те бяха задънени.
Дотолкова загубих ориентация, че бях готова да се разкрещя от отчаяние. Трябваше да се върна при Леля Либи преди тя да се разтревожи и да се обади на полицията или по-лошо — на родителите ми. В края на една гробница открих врата. Надявах се, че води извън клуба нищо, че трябваше пак да влизам през главния вход. Нямаше дръжка. Плъзнах леко ръка в тъмнината по гладката повърхност на дървото, докато не открих едно резе. Стиснах го и го вдигнах. Вратата не водеше към задна алея, а по-скоро в нечий апартамент — таванско помещение с дузина средновековни свещника. За момент се поколебах. Изглеждаше ми някак познато и след това осъзнах, че съм била тук и преди. Това беше апартамента на Джагър.
Вмъкнах се вътре като се чудех каква информация мога да събера този път от заплашителния вампир.
Сивата главна врата в противоположния край бе открехната. Аквариумът, без вода, напълнен с камъни и мъртва тарантула, си стоеше до радиатора, точно както го помнех от последния път.
В най-далечния ъгъл на тавана лежеше ковчег, декориран с лепенки на готически групи, заобиколен от пръст.
Забелязах дървен кол покрит с кал и трева, навито въже и няколко дълги дъски — същите инструменти за правене на кръгове в посевите, които бях видяла в телевизионното шоу.
Усетих как някой се вмъкна през вратата зад мен. Бавно се обърнах.
Беше Финикс. Слънчевите му очила хвърляха сянка на бледото му лице, затова ми бе трудно да разчета изражението му.
— Какво търсиш? — попита ме той с отчетливия си румънски акцент.
Бях разтревожена. Знаех, че не трябва да си вра носа, нито в апартамента на Джагър, нито дори в Тъмницата, ако трябваше да съм честна. Финикс явно постоянно ме наблюдаваше от разстояние и се появяваше неочаквано от сенките. Неведението ми относно мотивите му го правеше особено интригуващ и подозрителен.