Един красив мъж с два захарни памука (единият пастелно розов, другият бебешко син) се появи от блъсканицата и ни приближи. Леля ми помагаше на малко дете да оформи балона си на някакво животно и не разбра, че мъжа застана до нас.
— Ти трябва да си Рейвън — каза ми той. Леля ми наостри уши и се обърна.
— Дейвън! — извика леля и върна балона — животно на детето.
Дейвън бе елегантен по-възрастен джентълмен с посивяваща около слепоочията коса и квадратна челюст. Очите му бяха пронизващи и бе облечен с дизайнерски дънки, сандали Bjorn, ленено спортно яке и златна обеца. Изглеждаше слаб и във форма, сякаш през повечето време отскача до Wild Oats22.
Леля ми, силна и независима жена, изглежда се превръщаше в мека каша в негово присъствие. Бе омаяна от него, точно както нищо неподозираща публика е хипнотизирана от хипнотизатор.
И тогава започнах да се питам… не, той не би могъл да е… Магията, с която бе омаял леля ми — дали бе любов или нещо по-свръхестествено? Все пак Хипстървил се радваше на увеличена на популацията от вампири. А той изглеждаше прекалено блед и се появи точно след залез.
Някой ме потупа по рамото.
Обърнах се и видях любимия си вампир.
— Александър! — обвих го с ръце и силно го притиснах.
Исках Александър да отвърне на прегръдката ми и да притисне вампирските си зъби към шията ми, но вместо това той само набързо ме целуна по бузата — показвайки благовъзпитана проява на привързаност пред леля ми и кавалер й.
— Бих искала да ви запозная с Александър. Това са Леля Либи и Дейвън. — Бях толкова горда, че можех да се похваля с него пред леля ми. Тя досега никога не ме бе виждала с гадже, тъй както никога не бях имала такова. Изведнъж се почувствах пораснала.
— Той е прелестен! — възкликна Леля Либи сякаш Александър не стоеше точно пред нея.
— Вие сте дори по-красива на живо — любезно й върна комплимента Александър.
Двамата мъже се здрависаха, а аз ги наблюдавах отблизо. Имам някои подозрения относно Дейвън и се чудех дали нямаше да усетя нещо при запознанството им. Но нямаше нищо странно около представянето им един на друг.
Четиримата тръгнахме да се разхождаме из фестивала. Леля ми и аз поделихме захарния памук с кавалерите ни. Александър и аз вървяхме ръка за ръка, а леля Либи попиваше всяка дума на Дейвън. Мотаехме се из будките, демонстрирайки и сочейки всяко нещо, което ни хващаше окото.
Две момичета, едното от които бе облечено в дълга рокля с корсет, а другото в тениска с надпис My Chemical Romance T-shirt23, панталони и пъстри гуменки, влязоха в будката пред нас. Това бяха Скарлет и Оникс.
Оставих Александър при сергията с керамика, приближих се до момичетата и ги потупах по рамото.
Те се обърнаха към мен едновременно. Осъзнах, че нямах никакво готово обяснение за Александър и Леля Либи от къде познавах тези готически момичета. Във всеки момент Оникс и Скарлет щяха силно да ме прегръщат и аз ще трябва да обяснявам от къде се познаваме. Те очевидно не посещаваха гимназия Дулсвил. Не бяха и далечни роднини. И обяснението, че съм ги срещнала в един вампирски клуб най-вероятно нямаше да свърши работа.
Но когато очите ни се срещнаха техните бяха празни.
— Срещали ли сме се? — попита Скарлет.
Сърцето ми замря. Почувствах се както, когато на пет в училище се опитах да играя на кикбол с излезлите като от каталог съседски деца, а те взеха топката и се скриха вътре. Последните две нощи се бях забавлявала с тези две момичета и между нас мигновено се бе породила силна връзка като при стари приятелки. Но очевидно май бях сбъркала. И тогава изведнъж разбрах. Те се страхуваха, че аз ще разкрия истинската им самоличност.
— Помислих, че те познавам — казах й разбиращо и все пак тъжно.
— Случва ни се през цялото време — отвърна Скарлет.
Момичетата огледаха Александър, който вече ме настигаше.
Оникс бързо ми намигна преди да се обърнат и да се отдалечат.
— Кои бяха тези? — попита ми Александър и сграбчи ръката ми.
— Мисля, че ги видях в „Клуб Ковчег“ — признах му честно.
— Като заговорихме за него — какво прави вчера? — попита той.
— Ами, никога няма да ми повярваш.
— Отиде в „Клуб Ковчег“! — възкликна той.
— Откъде знаеш? — объркано го попитах аз.
Той посочи към избелелия прилеп на ръката ми.
— О, това… — казах аз.
— Рейвън, помолих те да не ходиш там. Не искам да ти изглеждам твърде покровителствено, но… Обещай ми, че няма да ходиш отново.