— Така е… Но ти все още си тук. Както и Леля Либи. И…
— И какво?
— Ъъъ… и… лятото. Свободата.
— Ще прекараме лятото вкъщи. Заедно.
— Прав си. Това наистина е най-хубавият подарък на света — казах и му дадох целувка.
Когато най-сетне чух новините, който така очаквах да чуя още откакто Александър напусна Дулсвил, не се оказах и наполовина толкова доволна, колкото си бях представяла. Александър не можеше да се върне в Дулсвил сега, когато Тъмницата бе на ръба на такъв катаклизъм. Не бях прекарала почти никакво време с Леля Либи, а и бях свикнала да танцувам и бъбря чак до изгрев със Скарлет и Оникс. Плюс това отчаяно исках да знам какво става с Джагър и Фикинс. Не бях готова всичко това да свърши.
Александър бе твърдо решен, че трябва да заминем. Нямаше начин да отложа заминаването ни. Или може би имаше… Ами ако изиграех картата с Клуб Ковчег.
Ако кажех на Александър за Тъмницата, той щеше да ме накара да му покажа за какво става въпрос и така пътуването ни да се отложи. Бях сигурна, че няколко дни, или по-скоро нощи, ще отидат в разследване на подземния клуб. Може би сега бе точният момент да му кажа всичко.
— Чух, че Дейвън е бил прав — казах изведнъж. — Тук наистина има вампирски клуб!
— Това е просто слух. Вярваш ли в клюки? — предизвика ме.
— Ами ако е истина? Не мислиш ли, че трябва да останем и да проверим?
Александър постави ръката си върху моята.
— Нашето пътешествие тук приключи. И двамата получихме това, за което бяхме дошли. Валентин е далеч от Дулсвил, в безопасност отново в Румъния. А ние двамата сме пак заедно.
— Но…
— Нека се насладим на последната си нощ тук — каза той. И сякаш, за да се увери, притисна розовите си устни към моите черни.
Когато Александър игриво започна да хапе врата ми, ме накара да се сетя за още едно нещо.
Отблъснах го.
— Какво има?
Застинах. Нощта, гледката, Александър — всичко бе разкошно. Бях в прегръдките на истински вампир — този, който обичах така както той обичаше мен. Бях прекарала близките дни в тясно обкръжение на други вампири. Срещнах нови приятели, Оникс и Скарлет, и имах възможността да хвърля бегъл поглед на техния свят. И все пак не бях нито уплашена до смърт, нито изправена пред смъртна опасност. Зачудих се дали тези няколко дни можеха да ме подготвят достатъчно за това, което щеше да ми предстои в остатъка от вечността.
И ако щеше да ме превърне, какво романтично време и място бе избрал. Но наистина… бях ли готова?
— Всичко е наред — отвърнах най-накрая. — Просто се чудех.
— За какво?
— За това аз… аз да стана като теб?
Той ме отблъсна, а на лицето му се появи сърдито изражение.
— Просто казвам. Ти си тук, аз съм тук, луната е пълна.
— Наистина. Толкава ли е лесно за теб? — настоя скептично.
— Мисля си, че ти мислиш, че няма да го понеса.
— Имаш романтична представа за нашия свят. Както вероятно аз имам за вашия.
— Но аз знам повече за света ти, отколкото подозираш.
— Аз не съм типичния вампир…
— Ти не си типичен в нито едно отношение. Ти си единствен по рода си. Просто… искам да ме считаш за част от твоя свят.
— Но аз вече го правя. От момента, в който се срещам с теб.
Александър стана замечтан, докато искрящата лунна светлина очертаваше лицето му.
Той беше прав. Толкова се бях фокусирала върху това да живея в друг свят, че не оценявах този, в който сега живеехме заедно.
Усмихнах се и се впуснах в прегръдките му.
— Когато ме превърнеш, — започнах, — ще имаме ли заветна церемония? Ще поканим ли приятели? Или просто ще ме заведеш на някоя перфектна вечер като тази?
— Е… Всичко, което трябва да направя е да започна от тук — взе ръката и започна да целува пръстите ми, а после си проправи пътека нагоре по ръката до лакътя ми. Кожата ми започна да гори, когато той продължи да целува нагоре по ръката ми и врата ми. — А след това да…
Изведнъж очите на Александър почервеняха и той извърна поглед.
— Време е да си вървим — каза.
— Вече? Но ние току-що дойдохме.
— Стоим тук от часове. Става късно — каза той.
— Не исках…
Но Александър вече бе преметнал раницата си през рамо и бе взел ръката ми.
— Имам много работа преди да съм готов за тръгване.
— Мога ли да ти помогна с опаковането? — попитах, изправяйки се на пръсти като дете.
— Не е необходимо. Джеймсън е много организиран.
Не бях готова да се разделим, но и нямаше нищо, с което мога да му променя мнението. И преди да се усетя вече бях пред апартамента на Леля Либи.
— И така когато те видя отново — започна Александър, — ти ще си пред портите на Имението, точно както е на картината.