— Ще бъда.
Александър ми подари дълга целувка.
— Радвам се, че ме посети.
Чувствах се все едно ми трябва лост, за да ме накара да се отлепя от него. Сърцето ми направо потъна, когато той не пусна от прегръдките си.
В ръката си държах автобусен билет. Имах всичко, за което бях дошла — събрах се отново с Александър и вече знаех, че той ще се върне заедно с мен в Дулсвил.
— Отново ти благодаря за подаръка — казах.
Александър ме почака, докато се увери че съм влязла в апартамента на леля. Веднага щом влезнах вътре се опитах да върна ключодържателя в чантичката си. Когато нещо от нея проблесна — дълъг, старинен, златен ключ. Шперцът за Тъмницата.
През цялото време, докато Александър е бил тук в Хипстървил е рисувал картина на мен пред Имението. По време на раздялата ни, той си е мислил за това как аз живея в Дулсвил, точно както аз си представях него по време на пътуването ми.
А сега, когато държах шперцът в ръка, мислех за още едно място — празна гробница претъпкана с танцуващи вампири, дълбоко в дебрите на новооткрития клуб в Хипстървил.
Александър беше прав. Беше време да напуснем Хипстървил. Но ако, наистина, щях да се возя на междуградския автобус до Дулсвил, без надежда, че ще мога да видя или посетя Тъмницата отново, то трябваше да отида там за един последен път.
Глава 13. Тъмницата
Петнадесетгодишното морско синьо колело на леля Либи не беше точно някой секси Харли Дейвидсън — гумите бяха спаднали, каучуковата обвивка на дръжките липсваше, а черното кормило скърцаше при всяко завъртане.
Тръгнах с него през Хипстървил, спуснах се по инерция по Мейн Стрийт, като се провирах през някакви боклуци останали от фестивала. Заключих колелото на рампата пред библиотеката, през един блок южно от тайния клуб.
Тръгнах пеша надолу по тротоара и чух един мотор да се движи с висока скорост по алеята. Последвах звука, който очевидно идваше от другата страна на сградата. Тръгнах по разнебитената пътека, която водеше към осветената алея пред Клуб Ковчег, а там видях една катафалка паркирана до един Дъмпстер. Колата ми беше смътно позната — последен модел черен Кадилак с орнамент на капака — сребърен прилеп, гуми с бели кантове, череп и кости на лявата задна врата и висящ скелет закачен на огледалото за обратно виждане. Регистрационния номер беше Хипстървилски и на табелката пишеше: ХАПЯ. Принадлежеше на Джагър.
Забелязах моторист с черна каска да паркира мотора си зад огромния контейнер за боклук в алеята. Промъкнах се толкова тихо и бързо все едно бях стоножка. След като мотористът свали шлема си се обърна. Сенките го скриха, но аз очевидно бях осветена в цял ръст.
Дори в тъмното можех да позная, че е изненадан, че ме вижда.
Видимо сериозно загрижен Финикс се отправи към мен.
— Тази вечер в клуба ще има неприятности — предупреди ме той.
— Неприятности? Това ми е второто име.
— Не се шегувам — постави тежко ръката си на рамото ми. — Препоръчвам ти да се прибереш вкъщи.
Взираше се надолу към мен безмълвен зад слънчевите си очила, а тъмната му лилаво-черна коса падаше привлекателно над тях.
Имах усещането, че ако останех може би щях да имам доста по-големи неприятности пред клуба.
Кимнах с нежелание.
Финикс се вмъкна през задния вход на Клуб Ковчег. Бях изненадана, че не паркира на ВИП мястото и не влезе показно в клуба като някакъв принц нагизден целият в кожа. Може би щеше да има схватка тази вечер в клуба и той искаше бързо да се измъкне. Аз изостанах зад него и когато вратата почти се затвори пъхнах крака си в процепа. Вратата се стовари тежко ботуша ми. Закуцуках след него.
Забелязах лилави къдрици да се люлеят пред мен преди да изчезнат през една врата. Накуцвайки в тъмнината давах най-доброто от себе си да не изоставам, но и същевременно да поддържам една добра дистанция, така че да не бъда забелязана. Изведнъж аз вече се спусках по стръмната стълба и скоро стоях пред тъмничната врата с изрисуваните със спрей думи БЕЗ ИЗХОД.
Извадих гривната на Клуб Ковчег така че да се вижда, добрах се до ключодържателя в чантата ми и нетърпеливо го заопипвах, докато не намерих шперцът. През вените ми нахлуха едновременно и страх, и вълнение. Ключът трепереше в нестабилната ми ръка, но успях след няколко опита да го пъхна в ключалката и бързо да го превъртя.
Вратата се отвори със скърцане.
Дракон ме огледа, докато аз бързо го отминах и се промуших през процепа в завесата.
Тъмницата бе поразително оживена. Посетителите жужаха, танцуваха, отпиваха от черни бокали и се забавляваха така сякаш това щеше да бъде последното им посещение в клуба. Тъмните и западнали зали на катакомбите бяха пълни с готици, пънкари и метали с вампирски зъби. Може би това щеше да бъде и последния път когато ще видя Скарлет и Оникс ако изобщо ми бяха простили, че щях да ги издам, когато се разхождаха дискретно сред смъртните.