Всички погледи се насочиха към доктор Пендър.
— Узнах истината — започна той — пет години след тази трагедия. Отговорът дойде при мен под формата на писмо от Елиът Хейдън. В него той пишеше, че си е мислил как аз винаги съм го подозирал: Каза, че било просто внезапно решение. Той също обичал Дайана Ашли, но бил просто един беден адвокат, който едва си изкарвал прехраната. Ако Ричард се махнел от пътя му и той наследял титлата и имотите му, пред него щяло да се открие чудесно бъдеще. Когато коленичил до братовчед си, камата изпаднала от пояса и преди да е имал време да помисли, той нанесъл удара и отново я върнал в пояса си. По-късно намушкал и себе си, за да отклони подозренията. Писа ми в навечерието на една експедиция до Южния полюс, в случай, както каза той, че не се завърне. Не мисля, че въобще е мислил да се връща и знам, както каза и мис Марпъл, че нищо не е спечелил от престъплението си. „В продължение на пет години — пишеше той — живях в Ада. Дано поне изкупя престъплението си, като загина достойно.“
Настъпи тишина.
— Той наистина загина достойно — рече сър Хенри.
— Вие сменихте имената в разказа си, доктор Пендър, но мисля, че познах човека, за когото говорехте.
— Както казах — продължи старият пастор, — не смятам, че това обяснение напълно покрива всички факти. Все още съм на мнение, че в онази гора наистина имаше зли сили и че именно те са направлявали действията на Елиът Хейдън. И до ден-днешен не мога да помисля за Храма на Астарта, без да ме побият тръпки.
Глава III
Кюлчета злато
— Не зная дали ще постъпя правилно, ако ви разкажа тази история — започна Реймънд Уест, — защото не мога да ви предоставя нейния отговор. Но все пак фактите са толкова интересни и така необикновени, че бих искал да ви я предложа като неразрешена загадка. Може би пък заедно ще успеем да намерим някакво логическо обяснение. Тези събития се случиха преди две години, когато заедно с един човек на име Джон Нюман отидохме в Корнуол да прекараме Света Троица.
— Корнуол? — рязко попита Джойс Лемприер.
— Да. Защо?
— Нищо. Само дето е странно. Моят разказ също е за едно място в Корнуол — за малко рибарско селище, наречено Ратхоул. Не ми казвай, че ще говориш за същото място.
— Не. Моето се казва Полперан и се намира на западното крайбрежие на Корнуол — пусто и скалисто място. С Нюман се бях запознал няколко седмици преди това и го намирах за извънредно интересен компаньон. Човек интелигентен и финансово независим, той бе обзет от романтични фантазии. В резултат на последното си увлечение бе наел Пол Хаус. Беше истински познавач на епохата на кралица Елизабет10 и много ярко и живо ми беше описал поражението на Испанската Армада11. Разказът, му бе изпълнен с толкова жар, та човек би го взел за очевидец на тези събития. Някой да вярва в прераждането? Чудно, много чудно!
— Реймънд, скъпи, толкова си романтичен! — възкликна мис Марпъл и мило го погледна.
— „Романтичен“ е последното нещо, което съм — отвърна Реймънд Уест с леко раздразнение. — Но този Нюман преливаше от романтика и поради тази причина ме заинтригува — оцелял от миналото чудак. Изглежда някакъв кораб от Армадата, за който се знаело, че носи огромно златно съкровище, което пренасял от Карибско море, претърпял корабокрушение в близост до Корнуолския бряг при коварните Змийски скали. Нюман ми каза, че в продължение на няколко години били правени опити да се спаси корабът, за да се извади съкровището. Смятам, че истории от този род не са рядкост, въпреки че броят на митичните кораби със съкровища далеч превъзхожда броя на онези, които наистина са имали подобен товар на борда. Била учредена компания, но претърпяла банкрут и Нюман успял да закупи правата върху предмета й на дейност — или както там му казват — буквално за няколко пенита. Беше много ентусиазиран относно цялата тази работа. Според него всичко било въпрос на съвременно, модерно оборудване. Златото наистина съществувало и той нямаше ни най-малки съмнения, че ще може да бъде извадено. Докато го слушах, си дадох сметка колко често нещата се подреждат по този начин. Богат мъж като Нюман постига успех почти без усилия, а в същото време, по всяка вероятност, истинската стойност на находката му, изчислена в пари, не би била от голямо значение за него. Трябва да кажа, че неговият плам зарази и мен. Привиждаха ми се галеони, които плаваха покрай брега, а после, понесени от вихъра, се удряха и разбиваха върху мрачните скали. Самата дума „галеон“ звучеше романтично. Изразът „испанско злато“ може да развълнува както момчето от училищната скамейка, така и зрелия мъж. Освен, това по същото време работех върху един роман, някои сцени от който се развиваха през XVI век и аз видях възможността да почерпя идеи за ценния местен колорит от моя домакин. Сутринта на онзи петък потеглих от Падингтън в приповдигнато настроение и с нетърпение очаквах пътуването. В купето имаше само един човек, който седеше срещу мен в отсрещния ъгъл. Бе висок, с военна осанка и аз не можех да се отърва от усещането, че съм го виждал някъде преди. Известно време напразно си блъсках главата, но накрая се сетих. Моят спътник беше инспектор Баджуърт. Бях попаднал на него, когато подготвях поредица от статии около Евърсънското изчезване. Припомних му кой съм и не след дълго вече водехме приятен разговор. Когато му казах, че отивам в Полперан, той отбелязва, че това е странно съвпадение, защото самият той също отивал там. Не исках да нахалствам, затова се постарах да не го питам какво го води натам. Вместо това отворих дума за целта на моето пътуване и споменах за потъналия испански галеон. За моя изненада инспекторът изглежда знаеше всичко за него.