„Сигурно става въпрос за Хуан Фернандес — каза той. — Вашият приятел няма да е първият, който е хвърлил пари на вятъра в опита си да се сдобие с пари от този кораб. Романтично хрумване.“
„А може би цялата тази история е един мит — рекох аз. — И там въобще не се е разбивал кораб.“
„О, корабът със сигурност е потънал там — каза инспекторът. — И то заедно с много други. Едва ли знаете колко много корабокрушения са се случили в тази част на крайбрежието. Всъщност точно това ме води натам сега. Преди шест месеца в този район се разби и Отранто.“
„Спомням си, че четох за това — отвърнах аз. — Мисля, че нямаше изчезнали хора.“
„Нямаше изчезнали хора — рече инспекторът, — само че е изчезнало нещо друго. Фактът не е общоизвестен, но Отранто е пренасял кюлчета злато.“
„Така ли?“ — попитах силно заинтригуван.
„Разбира се, изпратихме водолази, които да работят по спасителните операции, но… златото е изчезнало, мистър Уест.“
„Изчезнало? — рекох аз и се опулих насреща му. — Как е могло да изчезне?“
„Това е въпросът — каза инспекторът. — Скалите пробили дупка в трезора. За водолазите не бе трудно да влязат през нея, но намерили помещението празно. Въпросът е дали златото е откраднато преди или след корабокрушението и дали въобще някога е било в трезора.“
„Случаят изглежда любопитен“ — обадих се аз.
„Много любопитен, като се вземе предвид какво представляват кюлчетата злато. Това не е диамантена огърлица, която можете да сложите в джоба си. Ако само се замислите колко тежки и неудобни за носене са те… е, цялата тази работа изглежда съвършено непонятна. Може да са ставали някакви фокуси преди отпътуването на кораба, но ако не е така, златото трябва да е изнесено през последните шест месеца. Отивам там да огледам нещата отблизо.“
— Заварих Нюман да ме чака на гарата. Той се извини, че е без колата си, която била в Тръроу за някои належащи поправки. Вместо това бе дошъл с фермерски камион, собственост на имението. Метнах се в кабината до него и внимателно подкарахме по тесните, лъкатушещи улички на рибарското селище. Заизкачвахме се по един стръмен път с наклон, според мен, поне двадесет процента, после поехме по един криволичещ сокак и отбихме при гранитните колони на портата на Пол Хаус. Мястото бе очарователно, разположено високо на скалите с хубав изглед към морето. Част от къщата бе стара — на около триста, четиристотин години, но й беше пристроено модерно крило. Зад нея, навътре в имението, се простираше обработваемата земя, заела площ от седем-осем акра.
„Добре дошъл в Пол Хаус! — каза Нюман. — И при знака на Златния Галеон.“ И той посочи към входната врата, над която висеше съвършен макет на испански галеон с опънати платна.
— Моята първа вечер там беше очарователна и много полезна. Домакинът извади старите ръкописи, в които пишеше за Хуан Фернандес. Разгъваше пред мен карти с обозначени с пунктирани линии местоположения върху тях. Показа ми още чертежи на водолазна апаратура, които, бих казал, страшно ме озадачиха. После му разказах за моята среща с инспектор Баджуърт, която силно го заинтригува.