„По тия брегове хората са доста странни — рече той замислено. — Кражбите от потъналите кораби и контрабандата са им в кръвта. Когато близо до брега потъне кораб, те гледат на него като на полагаща им се плячка, предназначена да влезе в техния джоб. Тук има един човек, с когото бих искал да се запознаеш. Той е интересно изкопаемо.“
— Утрото на следващия ден бе ясно и свежо. Нюман ме заведе в Полперан, където ме представи на своя водолаз — човек на име Хигинс, с каменно изражение на лицето, чието участие в разговора беше сведено до едносрични отговори. След като проведоха дискусия по въпроси от сложно техническо естество, ние отидохме в Трите котви. Една халба бира поразвърза донякъде езика на скъпия ни на думи приятел.
„Пристигна детектив от Лондон — изхриптя той. — Говори се, че оня кораб, дето потъна тук миналия ноември, носел ужасно много злато. Е, не е първият, дето е потънал, няма да е и последният!“
„Тъй, тъй — намеси се съдържателят на Трите котви. — Право думаш, Бил Хигинс.“
„И аз така мисля, мистър Келвин“ — отвърна Хигинс.
— Огледах съдържателя с известно любопитство. Той беше внушителен мъж, мургав и чернокос и необичайно широкоплещест. Очите му бяха кървясали и имаше странния навик да ги отмества, когато го погледнеш. Предположих, че това е човекът, за когото ми беше говорил Нюман, наричайки го интересно изкопаемо.
„Не обичаме да ни се пречкат чужденци по тия места“ — рече той някак нападателно.
„Полицията ли имаш предвид?“ — запита усмихнато Нюман.
„Полицията… и разни други — отвърна Келвин многозначително. — И не го забравяйте, мистър!“
„Знаеш ли, Нюман, това ми прозвуча като заплаха“ — казах аз, докато се катерехме по хълма на път за вкъщи.
Приятелят ми се разсмя.
„Глупости. Нищо лошо не съм сторил на хорицата тук.“
— Поклатих недоверчиво глава. В Келвин имаше нещо диво и зловещо. Чувствах, че мислите му биха се отплеснали в странни, непознати насоки. Мисля, че от този момент започнах да се безпокоя. Първата нощ бях спал добре, но през следващата сънят ми бе неспокоен и накъсан. Неделното утро бе сиво и мрачно, небето бе покрито с облаци, а въздухът сякаш вещаеше буря. Не ме бива да прикривам чувствата си и Нюман забеляза промяната в мен.
„Какво става с теб, Уест? Тази сутрин си като кълбо от нерви.“
„Не зная — признах аз, — но ме преследва ужасяващото чувство за зла прокоба.“
„От времето е.“
„Да, сигурно.“
— Не казах нищо повече. Следобеда излязохме с моторната лодка на Нюман, но дъждът ни връхлетя с такава ярост, че бяхме доволни да се върнем на брега и да се преоблечем в сухи дрехи. И през тази нощ безпокойството не ме напусна. Навън бурята виеше и бучеше. Към десет часа тя стихна и Нюман погледна през прозореца.
„Прояснява се — рече той. — Не бих се учудил, ако до половин час времето се оправи. Ако нощта е хубава, ще изляза да се поразтъпча.“
Аз се прозях.
„Ужасно ми се спи — рекох. — Снощи не си доспах и мисля тази вечер да си легна рано.“
— Така и направих. Предната нощ наистина бях спал малко. Тази потънах в тежък, но в същото време неспокоен сън. Все още ме гнетеше ужасното предчувствие, че ще се случи нещо лошо. Сънувах страшни неща: например как ходя покрай страховити бездни и дълбоки пропасти, съзнавайки, че едно мое подхлъзване би било смъртоносно. Когато се събудих, видях, че стрелките на часовника ми показват осем часа. Имах силно главоболие и все още ме преследваше ужасът от моите кошмари. Усещането беше толкова силно, че когато отидох до прозореца и го отворих, отскочих назад, изпълнен с нов прилив на страх, защото първото нещо, което видях навън или поне си помислих, че виждам, беше мъж, който копаеше гроб. Нужни ми бяха минута-две, за да се съвзема и тогава осъзнах, че „гробарят“ беше градинарят на Нюман. „Гробът“ пък бе предназначен за три нови розови храста, които лежаха на тревата в очакване да бъдат засадени. Градинарят вдигна поглед, видя ме и докосна за поздрав шапката си.
„Добро утро, сър. Хубава сутрин, сър.“
„Дано да е такава“ — изрекох колебливо, все още неспособен да се отърся докрай от моите потискащи мисли. Ала както каза градинарят, утрото наистина беше чудесно. Слънцето ярко блестеше, а чистото бледосиньо небе обещаваше денят да бъде хубав. Слязох да закуся, като си подсвирквах. Прислужниците на Нюман не нощуваха в къщата. За да удовлетворяват скромните му нужди, две сестри на средна възраст идваха от съседната ферма да му прислужват. Когато влязох в стаята, едната от тях точно слагаше на масата каната с кафе.