„По този път много рядко минават превозни средства — ми рече той, — а на едно-две места открихме съвсем ясни следи от гуми. От едната гума липсва триъгълно парче и тя оставя следа, която не може да се сбърка. Това показва, че са влезли през тази порта, а при другата порта личат отпечатъците, оставени на излизане. Почти няма съмнение, че това е търсеното от нас возило. Но защо не са излезли там, откъдето са влезли? Изглежда съвсем ясно, че камионът е на някой от селото, а там не са много хората, които притежават камион. Най-много двама-трима. Келвин, собственикът на Трите котви, е един от тях.“
„Какво е работил Келвин преди?“ — попита Нюман.
„Странно е, че ми задавате такъв въпрос, мистър Нюман. На младини той е бил професионален водолаз.“
Ние с Нюман се спогледахме. Мозайката изглежда започваше да се подрежда, парченце по парченце.
„Не разпознахте ли Келвин в някой от мъжете, които ви нападнаха на брега?“ — попита инспекторът.
Нюман поклати глава.
„Боя се, че не мога да кажа нищо определено — рече той със съжаление. — Не ми остана време да видя каквото и да било.“
Инспекторът бе така добър да ми позволи да го придружа до Трите котви. Гаражът беше малко по-нагоре в една уличка. Големите врати бяха затворени, но след като минахме отстрани, намерихме една по-малка врата, от която също се влизаше в него. Тя беше отворена. Един кратък преглед на гумите бе достатъчен за инспектора.
„Пипнахме го, дявол го взел! — възкликна той. — Ето го белегът върху задната лява гума! Е, мистър Келвин, ха да видим сега дали сте достатъчно хитър, за да се изплъзнете!“
Реймънд Уест внезапно спря.
— Е? — каза Джойс. — Засега не виждам нищо неясно… освен дето не са могли да открият златото.
— Наистина не го откриха — рече Реймънд. — Но не можаха също да обвинят и Келвин. Мисля, че той се оказа по-хитър от тях, но не ми е ясно как го е направил. Както си му е редът, той бе арестуван във връзка с уличаващия го белег върху гумата. Но се появи необикновена пречка. Точно срещу портала на гаража се намираше една къща, която бе наета от една художничка за лятото.
— Ах, тези художнички! — рече Джойс през смях.
— Именно! „Ах, тези художнички!“ Тази точно няколко седмици била болна и затова в дома й идвали две медицински сестри. Дежурната през въпросната нощ сестра придърпала креслото си до прозореца, а транспарантът бил вдигнат. Тя заяви, че камионът не би могъл да напусне гаража отсреща, без тя да го види и се закле, че той въобще не е излизал през онази нощ.
— Не мисля, че това е кой знае какво — намести се Джойс. — Сестрата, разбира се, е заспала. Те винаги заспиват.
— Знаем, че… ъ-ъ-ъ… това се случва — рече трезво мистър Педърик. — Но ми се струва, че приемаме фактите без необходимата проверка. Преди да повярваме на показанията на медицинската сестра, трябва доста щателно да проучим доколко е била искрена. Алиби, което се появява толкова навреме, винаги буди съмнения.
— Художничката също даде показания — каза Реймънд. — Тя заяви, че се чувствала много зле, останала будна почти през цялата нощ и че със сигурност щяла да чуе камиона, тъй като шумът му бил доста характерен, а след бурята била много тихо.
— Хм — каза пасторът, — този факт не е за пренебрегване. Самият Келвин имал ли е алиби?
— Той ни каза, че си бил у дома и си легнал в десет, но не намери свидетели, които да потвърдят думите му.
— Сестрата е заспала — рече Джойс, — също и пациентката й. На болните все им се струва, че не са мигнали цялата нощ.
Реймънд Уест погледна въпросително към доктор Пендър.
— Знаете ли, ужасно ми е жал за този Келвин. Този случай ми напомня поговорката: „Каже ли се, че едно куче е бясно — бясно си остава“. Келвин е лежал в затвора. Ако оставим настрана белега върху гумата, което определено ми се струва твърде странно съвпадение, изглежда срещу него няма нищо друго, освен лошото му досие.
— Вие, сър Хенри?
Сър Хенри поклати глава.
— Случайно — каза той и се усмихна, — аз знам нещичко за този случай. Така че, естествено, не трябва да говоря.
— Добре, да продължим. Лельо Джейн, ти имаш ли нещо да кажеш?
— Минутка, скъпи — каза мис Марпъл. — Боя се, че обърках броенето. Две наопаки, три налице, една пропускам и пак две наопаки… да, точно така. Какво рече, скъпи?