— Какво е твоето мнение?
— Моето мнение няма да ти допадне, скъпи. Забелязала съм, че на младите то никога не допада. По-добре да си мълча.
— Глупости, лельо Джейн, хайде казвай!
— Е, скъпи Реймънд — започна мис Марпъл, като остави плетката и погледна племенника си. — Наистина смятам, че трябва да бъдеш по-внимателен в подбора на приятелите си. Толкова си доверчив и наивен, скъпи. Мисля, че това е така, защото писателите имат прекалено развито въображение. Испански галеон, как ли пък не! Ако беше по-възрастен и с по-голям житейски опит, щеше още от началото да си нащрек. Та ти си познавал този човек едва от няколко седмици!
Сър Хенри изведнъж гръмогласно се разсмя и се плесна по коляното.
— Казаха ви го, Реймънд! — рече той. — Мис Марпъл, вие сте чудесна! Вашият приятел Нюман, момчето ми, си има друго име… Всъщност не са едно и две. В момента той не е в Корнуол, а в Девъншир — в Дартмур, за да бъдем съвсем точни — излежава присъда в Принстънския затвор. Не го хванахме при кражбите на златни кюлчета, но го пипнахме при обира на трезора на една лондонска банка. Направихме справка за предишното местожителство и намерихме голямо количество от краденото злато, заровено в градината в Пол Хаус. Сполучлива идея! По цялото корнуолско крайбрежие се разказват истории за потънали галеони, пълни със злато. Това обяснява наличието на водолаз, а по-късно щяло да оправдае наличието и на злато. Но била нужна изкупителна жертва и Келвин се оказал най-подходящият за тази цел. Нюман много добре си е изиграл ролята, а нашият приятел Реймънд, с неговата слава на писател, станал идеалният свидетел.
— Но белегът на гумите? — възрази Джойс.
— О, веднага се сетих, скъпа, въпреки че нищо не разбирам от коли — каза мис Марпъл. — Хората понякога си сменят гумите, нали разбираш… често съм виждала да го правят… и, разбира се, било е възможно някой да свали колелото от камиона на Келвин, да го изнесе през малката врата и да го постави на камиона на мистър Нюман. След което излиза през едната порта, слиза до брега, натоварва златото и на връщане минава през другата порта. После колелото е било поставено отново на камиона на мистър Келвин, докато в същото време мисля, че някой друг е завързал мистър Нюман и го е оставил в трапа. Било е доста неудобно за него, още повече че вероятно е очаквал да го намерят далеч по-рано. Предполагам, че човекът, който се е представял за градинар, му е помогнал за тази работа.
— Защо казваш „представял се за градинар“, лельо Джейн? — попита Реймънд с любопитство.
— Ами не може да е бил истински градинар, нали? — рече мис Марпъл. — Градинарите не работят в понеделника от Седмицата на Света Троица. Всички го знаят.
Тя се усмихна и сгъна плетката си.
— Всъщност тази малка подробност ми даде вярната следа — каза тя и погледна към Реймънд. — Когато си имаш своя къща, скъпи, и собствена градина, ще си наясно с тези неща.
Глава IV
Кръв по паважа
— Странно — започна Джойс Лемприер, — но някак не ми се ще да ви разказвам моята история. Случи се отдавна — преди пет години, ако трябва да бъдем точни, но оттогава тя непрестанно ме преследва. На пръв поглед изглежда забавна и приятна, но всъщност от нея лъха ужас. И още нещо странно — картината, която нарисувах тогава, е пропита със същата тази злокобна атмосфера. Когато я погледнете за пръв път, ще ви се стори като най-обикновена груба скица на малка и стръмна корнуолска уличка, окъпана в слънчева светлина. Но ако я съзерцавате по-продължително време, ще забележите зловещото й излъчване. Не съм я продала, но и никога не я гледам. И до днес си стои в един ъгъл на ателието ми с лице към стената. Мястото на действието се нарича Ратхоул. Странно, малко корнуолско рибарско селище, което е много живописно… може би дори повече от необходимото. Атмосферата твърде много напомня за Старата корнуолска чайна. Пълно е с дюкянчета, в които разни късо подстригани момичета във везани ризи рисуват на ръка върху пергамент. Мястото е хубаво и необичайно, но по свой собствен начин.
— Като че ли не знам! — изпъшка Реймънд. — Проклятието на шофьора. Тесни улички, които на практика са много опасни във всички подобни живописни селца.
Джойс кимна.
— Пътищата, които водят до Ратхоул, са толкова тесни и стръмни — почти като отвесна стена. Но да продължа разказа си. Отидох в Корнуол за две седмици, за да порисувам. В Ратхоул има една стара странноприемница — Поларуит Ар ме. Смята се, че това е единствената къща, останала неразрушена от испанците, когато обстрелвали селището от корабите си през хиляда петстотин и някоя си година.