— Не от корабите — рече Реймънд Уест и се намръщи. — Опитайте се да бъдете по-точна в исторически план, Джойс!
— Добре де, във всеки случай разположили оръдията си някъде по брега, стреляли с тях, а къщите падали. Както и да е, това не е най-важното. Странноприемницата беше чудесна старинна сграда, а отпред имаше нещо като навес, поддържан от четири колони. Бях си намерила чудесно място и точно се захващах за работа, когато една кола закриволичи надолу по хълма. И разбира се, взе, че спря току пред странноприемницата, точно там, където най-много щеше да ми пречи. Отвътре излязоха двама души — мъж и жена, но не им обърнах особено внимание. Жената носеше някаква светловиолетова ленена рокля и шапка в същия цвят. След малко мъжът се появи отново и за моя най-голяма радост премести колата някъде надолу към кея и я остави там. На връщане към странноприемницата той бавно мина покрай мен. Точно в този миг още една ужасна кола започна да криволичи надолу по хълма. В нея седеше жена, облечена в най-ярката басмена рокля, която някога бях виждала — на едри алени поинсетии12 — май така им казваха и носеше една от онези големи сламени шапки — дали не бяха кубински? — също с яркочервен цвят. Тя не спря пред странноприемницата, а продължи да кара надолу по улицата към другия автомобил. Там тя спря колата и слезе, а когато мъжът я видя, той нададе удивен вик:
„Карол — възкликна той, — чудо на чудесата! Това е невероятно! Виж ти, да те срещна на такова затънтено място. Не съм те виждал от години! Здравей. Ето я и Марджъри — съпругата ми, нали знаеш. Трябва да дойдеш да те запозная с нея.“
— Те заедно поеха нагоре по улицата към странноприемницата, а аз видях, че другата жена беше излязла и точно тръгваше към тях. Едва успях да зърна тази, която назоваха Карол, докато тя минаваше покрай мен. Достатъчно, за да видя прекалено напудрената й брадичка и огненочервените й устни и се зачудих — просто ми стана любопитно — дали на Марджъри ще й бъде приятно да се запознае с нея. Не бях я виждала отблизо, но отдалече ми се стори старомодна, предвзета и благопристойна. Това, разбира се, не беше моя работа, но понякога в живота човек се сблъсква със странни неща, над които не може да не се замисли. От мястото, където се бяха спрели, до мен достигаха откъслечни реплики от разговора им. Говореха за морски бани. Съпругът, чието име изглежда бе Денис, изяви желание да вземе лодка и да погребе около брега. На около миля по-нататък имало някакъв интересен залив, който си струвало да се види, говореше той. Карол също искаше да види залива, но предложи да тръгнат по скалите и да стигнат до него откъм сушата. Казваше, че не понасяла лодките. Накрая взеха следното решение: Карол поема по скалната пътека и ги чака на залива, а Денис и Марджъри ще вземат лодка и ще стигнат дотам с гребане. Като ги слушах да си говорят за къпане и на мен ми се прииска да се изкъпя. Сутринта беше много гореща и работата не ми спореше особено. Освен това смятах, че светлината на следобедното слънце ще бъде всъщност далеч по-ефектна. И така, събрах нещата си й се отправих към един малък плаж, който знаех от по-рано и който си беше мое откритие — намираше се в посока, обратна на пещерата. Прекарах си чудесно там, обядвах език от консерва и два домата, а следобед се върнах изпълнена с увереност и ентусиазирани да се заема с работата си върху моя пейзаж. Цял Ратхоул като че ли спеше. Оказах се права за следобедното слънце — сега сенките бяха далеч по-изразителни. Централният обект на моята картина бе Поларуит Армс. Сноп слънчева светлина падаше косо, отразяваше се в земята пред странноприемницата и ефектът бе доста причудлив.
Разбрах, че компанията от залива се бе прибрала благополучно, съдейки по двата бански костюма — аленочервен и тъмносин, които висяха на балкона и съхнеха на слънцето. Нещо не се получаваше както трябва в единия ъгъл на картината ми и аз се наведох над нея за малко, за да го пооправя. Когато отново вдигнах поглед, видях фигура, подпряна на една от колоните на Поларуит Армс, появила се там сякаш като с вълшебна пръчица. Човекът носеше моряшки дрехи и според мен бе рибар. Имаше дълга черна брада и ако търсех модел за зъл испански капитан, едва ли бих могла да намеря нещо по-добро. Трескаво се захванах за работа от страх да не си тръгне, въпреки че, съдейки по позата му, той изглеждаше готов като че да подпира колоната цяла вечност. Все пак се раздвижи, но за късмет не преди да получа това, което исках. Приближи се към мен и ме заговори. О, само как говореше този мъж!
12
Цвете от семейство млечки с жълти цветове и червени листа, виреещо в Мексико и Централна Америка. — Б.пр.