„Ратхоул — започна той — е бил доста интересно място.“
— Вече знаех това, но въпреки че му го казах, не можах да се отърва. Разказа ми цялата история на бомбардирането… исках да кажа на разрушаването на селото и за това, че съдържателят на Поларуит Армс бил убит последен — прободен на прага на собствения си дом от сабята на някакъв испански капитан, а кръвта му бликнала върху паважа и в продължение на сто години никой не успял да я измие оттам. Всичко това се връзваше много добре със спокойния унес на сънливия следобед. Гласът на мъжа бе много приятен, но в същото време в него се долавяше нещо зловещо. Държеше се доста вежливо, но усещах, че в него се таи скрита жестокост. Накара ме да си представя по-добре от всякога Инквизицията и ужаса на всичко, което испанците са извършили. През цялото време, докато той говореше, аз не спрях да рисувам и изведнъж осъзнах, че захласната от неговия разказ, съм нарисувала нещо, което го нямаше там. Върху белия квадрат на паважа, пред входа на Поларуит Армс, където падаше снопът слънчеви лъчи, бях нарисувала петна от кръв. Стори ми с удивително как мозъкът да си играе с ръката, но когато отново погледнах странноприемницата, ме очакваше нов шок. Аз просто бе нарисувала това, което очите виждаха — кръв върху белия паваж. Гледах ги минута-две, затворих очи и си казах: „Не ставай глупава, в действителност там няма нищо.“ После отново ги погледнах — петната все още си стояха. Изведнъж усетих, мога да издържам. Прекъснах потока от думи.
„Кажете — рекох аз, — зрението ми не е ми не е както преди. Кръв ли е това там, на паважа?“.
Той ме погледна снизходително.
„Кръвта отдавна я няма, мадам. Това, което разправях, се е случило преди близо петстотин години.“
„Да — измънках аз, — но сега там…“ — Но думите заседнаха в гърлото ми. Знаех си, знаех не вижда това, което виждах аз. Изправих се и с треперещи ръце започнах да си прибирам нещата. Докато вършех това, младият мъж, който пристигна тази сутрин с колата, излезе през вратата на странноприемницата и смутено огледа улицата в двете посоки. А на балкона се появи жена му, за да свали от телта банския си. Той бавно се запъти към колата си, но изведнъж се обърна, пресече пътя и се приближи до рибаря.
„Кажете, приятелю — рече той, — не знаете ли дали дамата, която пристигна днес с колата си, вече върнала?“
„Онази с роклята на цветя? Не, сър, не съм я виждал. Сутринта тя тръгна към залива през скалите.“
„Знам, знам. Къпехме се заедно, а после тя реши да се прибере пеша, но оттогава не съм я виждал. Не е възможно да се забави толкова. Скалите наоколо са опасни, нали?“
„Зависи по кой път минавате, сър. А най-добре вземете някой, който познава добре околностите“ — Той съвсем явно намекваше за себе си и точно да се впусне в безкраен монолог, когато младия мъж го прекъсна най-безцеремонно и се втурна към странноприемницата, викайки към жена си на балкона.
„Слушай, Марджъри, Карол още не се е върнала. Не е ли странно?“ Не чух отговора на Марджъри, но съпругът й продължи: „Е, не можем повече да чакаме. Трябва да тръгваме към Пенридър. Готова ли си? Ще докарам колата.“
— Така и направи и не след дълго двамата потеглиха. Междувременно аз се опитвах да събера кураж, повтаряйки си колко нелепи са моите фантазии. След като колата замина, аз отидох до странноприемницата и внимателно разгледах паважа. Разбира се, там нямаше никакви кървави петна. Не, всичко е било в резултат на развинтеното ми въображение. В същото време обаче цялата работа започна да ми се струва още по-зловеща. Докато стоях там, чух гласа на рибаря. Той любопитно ме наблюдаваше.
„Сторило ви се е, че сте видели кървави петна тук, а, мадам?“
Аз кимнах.
„Интересно, много интересно. Тука си имаме едно поверие, мадам. Ако някой «види» тези петна…“. — Той спря.
„Е?“ — подканих го аз.
Той продължи да говори със спокойния си глас. Интонацията му беше като на корнуолец, но произнасяше думите благовъзпитано, с неосъзната напевност, съвсем лишена от корнуолските извивки на речта.
„Говори се, мадам, че ако човек «види» онези кървави петна, то до двадесет и четири часа някой ще умре.“ Ужас! По гърба ми пробягнаха тръпки. А той настоятелно продължи:
„В църквата има един интересен надпис за смъртта…“
„Не, благодаря“ — казах аз решително, рязко се завъртях на пети и тръгнах по улицата към вилата, където бях отседнала. Когато стигнах там, в далечината видях жената на име Карол да се връща по скалната пътека. Бързаше. На фона на сивите скали тя изглеждаше като някакво отровно алено цвете. Шапката й бе с цвят на истинска кръв… Тръснах глава. Наистина все кръв ми се въртеше в ума. После чух шума на колата й. Почудих се дали и тя отива в Пенридър, но тя пое по пътя отляво, точно в обратната посока. Гледах как колата пъпли нагоре по хълма и когато се скри, задишах някак си по-леко. Стори ми се, че Ратхоул отново потъна в следобедния си сън.